Защо след всички семинари, книги и практики, животът ми не се променя?

И така, от години вече се занимавате със своето личностно и духовно развитие – били сте на семинари, купили сте си множество онлайн курсове, изчели сте тонове книги за самопомощ, психолози и духовни учители могат да завидят на терминологията, която владеете, знаете наизуст жалните истории за детството си, повтаряли сте до втръсване утвърждения, медитирали сте, а ако сте по-екстремни сте били на регресия и при разни духовни гурута…например в Бали J ОБАЧЕ….,при цялата тази духовна извисеност животът ви си е същият – любим мъж така и не се появява на хоризонта, старата работа с гадния шеф и мизерната заплата продължава да е ежедневие, проблемите с близките, напрежението и хроничните болежки също не изглежда да си отиват… В някои моменти нервите ни не издържат и се отчайваме, плачем, ядосваме се, блъскаме, обзети от гняв, а после се намразваме за този негативизъм и изблици и си казваме: „Ами именно защото правя така животът ми не се променя!“ А придружаващите мисли гласят, че не сме достатъчно извисени и духовни за мечтаната промяна, че не сме намерили тайната скрита травма, която е истинският причинител на драмата, че не сме открили ТОЧНАТА практика, медитация, курс, гуру… Всичко това обобщено звучи като: „Не съм направила достатъчно, не СЪМ достатъчно…“

Познато, познато, до болка познато, нали? В този филм съм участвала лично не веднъж в живота си, гледала съм с клиентки и приятелки техния много подобен филм. Прекрасна новина е, че когато човек прави или слуша едно и също нещо много пъти, ако има отворени сетива, вижда закономерности и прозира разни интересни неща. Участвайки в този процес и наблюдавайки го отстрани, успях да изведа основните причини реалната промяна да не се случва, именно на хората, които са много вещи в личностното развитие.

Ето ги и тях:

  • Погрешно разбиране на това коя вътрешна работа ни е нужна, за да имаме резултати в живота или още наречено криворазбрана духовност. За много хора духовността е комбинация от прошка и благодарност, позитивно мислене, медитации, вегетарианска храна, кристалолечение и тук там по някоя регресия… Само, че напоследък излезе понятието „духовен байпас“, с което аз съм много съгласна – това е „замазването“ и замитането под килима на истинските ни емоции и подсъзнателни импулси с духовни практики. Например да медитирам, вместо да вляза в открит спор с любимия човек, да съм позитивна, вместо да си поплача, защото съм самотна, да съм благодарна на бившия партньор за духовния урок, докато истината е, че съм гневна и бясна как постъпи с мен… Е, това е духовният байпас. Значението на думата духовност е абсолютна искреност и честност пред себе си как се чувствам и на какъв етап от развитието се намирам, опознаване на себе си, включително най-тъмните ми демони. В духовността няма добро и лошо, има истината и преструвки. Така че в много случаи казваме, че сме свършили вътрешната работа, а всъщност сме се отдали на духовния байпас…Резултатите затова не идват!
  • Интелектуализация на процеса. Масово се знае, че е необходимо да научим какви негативни събития сме преживели и да излекуваме травмите си, за да има развитие. Но малко известно е, че травмата е чувство, енергия и картина, тя няма нищо общо с интелекта. Тоест, да си спомним някаква неприятна случка от миналото и да я разкажем, съвсем не е достатъчно. Спомнянето и разказването имат своята роля, но тя е именно да ни отведат да заключените емоции. Ако емоцията стои блокирана, на колкото и семинари и психолози да разкажем тази история, няма да има ефект. Травмата има и блокирана енергия в самото тяло, така че работа с тялото може да помогне в пъти повече от разговори и разкази. В графата „интелектуализация“ включвам и всички онези анализи и размисли по личностното ни развитие и по травмите, които реално изместват фокуса ни от чувствата върху разумното обяснение. Точно така се изчерпва времето и енергията ни за чувстване. Например, вместо да разсъждавате от коя детска травма идва липсата на любов в живота ви, почувствайте самотата си и болката от нея и усетете какво е усещането за самота в тялото ви. Това ще ви отведе до точния спомен много по-бързо от анализите на ума.
  • Разминаване между действия и намерения. Ако искаме реални резултати в живота си, то вътрешната работа трябва да бъде подкрепена с действия. Например, искам любов и нов партньор, съответно правя практики, медитации, ходя на семинари по темата…, но не излизам по срещи и не се запознавам с нови хора. Или заявила съм намерение за нова работа, казвам утвърждение всяка сутрин, но не съм прегледала нито една обява за работа, нито съм споменала на някого, че търся нови опции. Примери много и то за всички сектори от живота ни! Вселената никога не се е интересувала от добрите ни намерения, действията са това, което ясно показва кои сме и колко смятаме, че ни се полага в този живот. Вярно е, че енергията е най-важна и енергиен подем отвътре често води до размествания на самата реалност, но чисто биологически, с новото действие ние увеличаваме себеоценката си, създаваме нови невронни връзки в тялото си и така внасяме нова енергия, която да доведе до промяна. Когато искаме едно, а правим друго, излъчваме конфликт на енергийно ниво и това пречи да се осъществят желанията ни.
  • Очакване на знак свише или реалността да се преобразува сама. Част от духовните хора не предприемат действия, докато не получат ясен знак как да действат. Тук се включват както невъзможност да се вземе собствено решение – искаме знак буквално за всяко ежедневно решение, дори за дреболии, така и отлагане на важни решения, докато имаме за себе си 100% гаранция и нулев риск. Излишно е да казвам, че такъв момент никога не идва. За Бог, за Вселената, няма правилен отговор и решение, което Той иска да вземем, този избор е наш, ние създаваме реалност. Има две чудесни поговорки „Помогни си сам, за да ти помогне и Бог“ и „Ако направиш сам една крачка, Господ прави седем към теб“, които ясно подсказват, че е нужно да действаме. Очакването реалността да се преобразува сама е много подобна илюзия и звучи като: „Ако е правилно да се разведа, той сам ще ме напусне“, „Ако това не е точната работа за мен, ще ме уволнят или съкратят“. Всъщност, примирявайки се с посредствена работа или връзка, ние показваме на Вселената, че искаме точно толкова от живота –намеренията и действията ни се разминават, а действието е показателното. Ако очакваме Бог да ни отговаря за всичко, значи не сме дорасли да поемаме отговорност, значи съответно не може да ни се повери творене на реалност. Знаете – в една фирма, хората, които са на хубавите високи позиции с големи заплати и взимат важните решения, точно те носят и много отговорност!
  • Липса на постоянство в практиките, постоянно търсене на най-точната. Вече споменах как анализите и търсенето на обяснения ни отдалечават от способността ни да чувстваме – а точно чувстването е нужно, за да се промени животът ни. Анализите са това, което ни спира да изберем една-две практики или утвърждения и наистина да постоянстваме с тях. За да премине ново убеждение или ново схващане за себе си от ниво съзнание на ниво подсъзнание са нужни 60-90 дни. Дори когато новото стане навик, старото все още има доста по-солиден невронен път (съществувало е с години!) и е лесно да изберем отъпканата пътека в момент на трудност, стрес, предизвикателство. Представете си, че имате убеждение, че никога не ви харесват на първа среща или винаги избират друга, не мен. Какво обичайно правим – разбираме, че това убеждение идва от отсъстващия баща например, прощаваме му, изплакваме някоя сълза, заявяваме гордо в продължение на няколко дни „Аз заслужавам да бъда избрана!“ и с главата напред се втурваме на нова среща с мъж…, където пак не ни избират… И хоп, изводът: „Осъзнах си травмите, простих на баща си, казвах утвърждения…(честно, около седмица…) и нищо не работи, пак ме отхвърлиха! И сега горчивата истина – ще е нужна доста по-упорита работа и още първи срещи, на които да ни отхвърлят, докато затвърдим новия модел. Именно отиването на следваща и следваща първа среща, въпреки страха, придружено с новото вярване, че дори този да ме отхвърли също, това не значи, че причината е в мен и, че няма да открия точния човек, именно това ще донесе така желаната промяна.

Ако не сме постоянни или не придружаваме вътрешната работа с действия, не получаваме резултати. Това пък ни кара да мислим, че не сме уцелили практиката, не сме открили травмата, после пак сменяме практиката и така….параграф 22. Искате ли да ви кажа ужасяващата тайна на личностното развитие?

КАКВАТО И ПРАКТИКА ДА ИЗБЕРЕТЕ, КОЙТО И МЕТОД, КОЕТО И УЧЕНИЕ, АКО ПОСТОЯНСТВАТЕ И ДЕЙСТВАТЕ, ЩЕ УСПЕЕТЕ!

  • Липса на фокус. Нямам партньор, нямам и пари, и работата си мразя… Колкото и да ни се иска всичко да се промени с магическа пръчка, за резултати в живота се иска фокус и целеустременост. Ще са ни нужни приоритети – на всеки според неговите ценности. Макар и най-често работата върху себе си да дава отражение във всички житейски сектори, човешката ни природа е такава, че досегашната ни личност се чувства застрашена при много промени, затова и не ги допуска. Това е все едно да искаме да се придвижим изведнъж от 0 до 100 в живота си. Негативните ни вярвания и модели на поведение са силно ограничаващи, но не трябва да забравяме тяхната основна функция – да ни пазят да оцелеем. Поне такъв е бил замисълът при появата им. Те стават част от биологията ни – например ако сме свикнали със стресовите хормони и изведнъж те изцяло изчезнат, ще се чувстваме крайно некомфортно и в крайна сметка сами ще си създадем стрес. Фокус върху едно и поетапна работа с отделните сектори в живота ни, съчетани с бейби степс на промяна – тази е успешната рецепта. При промени на досегашния живот над 25%, съпротивата ни мощно се надига и саботира процеса!
  • Наместване на новото в старата мисловна схема. Ако си перфекционист подхождаш към личностното развитие с перфекционизъм, ако си жертва, подхождаш като жертва и въздишаш: „При мен тази практика не работи…“, ако спасяваш света, започваш да водиш всички по семинари и да им подаряваш книги, ако си доброто момиче…добре дошло – в духовността има много поле за изява за тази роля… Дали това е духовно израстване? Абсолютно не! Това е наместване на новото познание в старите мисловни модели. Преди да казваме, че сме опитали всичко, би трябвало да проверим най-напред как се отнасяме към собственото си израстване – с перфекционизъм, с контрол, слушане на авторитети, идеализъм, чувство на вина, срам от себе си, роля на жертва или спасител…..Ако отговорът звучи твърде много като обичайното ви аз, значи червената лампа трябва да мига тревожно.
  • Негодуване срещу себе си, отричане на старите ни защити, стремеж към духовен идеал. За част от духовните хора израстването създава ново напрежение в живота им и вместо да постигнат положителни резултати, те си дават нова доза самоненавист и самокритичност всеки ден. Новият щастлив живот се отдалечава, идва още самокритичност и отново параграф 22. Трябва да се науча да живея без партньор, трябва да се освободя от модела на жертва, трябва да спра да се раздавам, трябва да медитирам редовно, трябва да съм позитивна, трябва да приемам хората…..трябва, трябва и още трябва…. Това отричане на човешката ни природа, за която са съвсем типични моменти на слабост, на негативни чувства, на песимизъм, на неблагодарност, на връщане към старите защити и модели, именно то натяга силно процеса и саботира промяната. За да дойде любовта, щастието, здравето и изобилието в живота ни, е необходимо да сме толерантни към себе си и да си простим проявите на слабост и неспособността да сме перфектни. Обяснението, което съм чувала хиляди пъти, включително и от себе си…, е, че ако се оставиш на слабостите си и негативните си модели, те ще те погълнат, ще неутрализират всичко, което си постигнала и т.н. Обаче, имам новина за вас – да нямаме доверие на себе си и да смятаме, че трябва една част от нас да контролира друга част от нас, е чиста проява на ненавист към себе си и на условна любов. Тоест, връщаме се към изходната точка на личностното развитие – безусловна любов към себе си. Обичането на себе си не означава да приемем само положителните си качества и да се стремим към идеал за себе си. Колкото до това дали няма да ни погълне сянката ни ако й се оставим – ако я игнорираме има много по-голяма опасност от това. Ако я погледнем и приемем, тя няма как да ни контролира. Да, може да стигнем по-дълбоко в отчаянието и мързела си, отколкото нашата същност на контрольор и перфекционист би позволила, но това не значи, че именно там не се крие лечението ни. В крайна сметка няма как да разберем къде са границите ни ако някога не ги прекрачим!
  • Изместване на стария модел без избор на нов или с отиване в другата крайност. Преди се раздавах, сега нищо на никого не давам! Преди правех планове до последния детайл, сега оставям всичко в Божиите ръце! Преди бях послушна, сега съм бунтар! Внимание, това не е развитие, това е шега на сянката ви. Другата крайност в духовността е на практика същото нещо. Кое е промяна тогава? В истинската промяна няма напрежение да избегнем на всяка цена стария модел. Дори да изпаднем в стария модел, прощаваме си и продължаваме напред. Понякога не отиваме в другата крайност, но не знаем какво да правим при появил се импулс да се проявим като старото аз. Най-добрият вариант е да имаме предварително избран нов модел. Например – ако се появи чувството на вина, минавам в режим да се питам какво действие мога да предприема. Ако ме хване паника, скачам, ако ме хване модел на жертва, търся каква е моята отговорност. При осъзнаването на старите травми и модели се освобождава огромно количество енергия, която е най-добре да се впрегне в креативно действие, затвърждаващо новите модели и вярвания.

Ако искате да прочетете откъс от моите книги още сега, погледнете долу под иконките на фейсбук как да го получите и какво съм ви подготвила!

Ваша,
Ирина

Ще се радвам да споделите: Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Искаш ли да прочетеш веднага откъс от моята книга "Докато търсех любовта...намерих себе си, а после теб"? Само посочи на какъв имейл адрес да изпратя първите две глави от книгата:

Вашите коментари