Красавицата и Звяра

Вярвам, че приказките имат закодирано послание и носят мъдрост, която се предава от поколение на поколение. Всеки от нас си има любима приказка според посланието, което тя носи. Нещо несъзнателно ни тегли към една и съща история, може би защото трябва да научим нещо от  героите, да си извлечем поука, да преоткрием себе си.

Повод за днешната статия е една от екранизациите на приказката „Красавицата и звяра”, която поднася сюжета по малко по-различен начин. Гледайки игралния филм, нещо ме накара да си водя записки и да ги споделя с вас, затова ….нека да започнем.

Във филма звярът има човешки облик – принц Леон, който е загубил съпругата си  Жулиет в пожар в нощта, когато е разбрал, че тя му изневерява. Принцът изпада в дива ярост и става неконтролируем. Напада Жулиет, която, в опит да се спаси, го ранява с нож. Раната се превръща в белег за цял живот, който принцът покрива с маска на лицето си. Той затваря сърцето си, ежедневно измъчван от силната болка, напомняща му злощастната нощ. Само големи количества абсент заглушават привидно страданията му.

За любовта принцът казва, че е опиянение, от което се е събудил преди много време. След предателството от единствената жена, която е обичал истински, той търси жените за мимолетни връзки, единствено за кратка физическа наслада. Високият обществен статус му позволява да има всяка, която пожелае. Той е представен като безмилостен, безсърдечен, себичен, егоцентричен, арогантен, груб, жесток и мнителен. От приказката ще си спомним, че именно заради това магьосницата го превръща в звяр. Само искрената любов на девойка ще може да развали магията.

Така ни учат приказките – чрез събирателните образи на доброто и злото. Живеейки на земята, ние разпознаваме формата и вярваме на нещо, само ако то е видимо и има физическо изражение. Превръщайки човека в звяр, разказвачът подсилва своето послание.

Красавицата Бела попада в замъка, решена да помогне на баща си да изплати тежкия дълг  към принц Леон, работейки като прислужница. Първоначално тя не предизвиква интереса на господаря, но един облог ще промени историята. Далечна  братовчедка на Леон се обзалага с него, че той  не може да прелъсти Бела, защото е твърде горда, невинна и никога не би предала баща си. Играта започва. Приемайки предизвикателството, принцът изведнъж става обаятелен, чаровен и галантен, прибягва до множество хитрости, за да накара Бела да мисли, че той наистина я обича. И успява. Но там, някъде между играта и облога, Леон наистина се влюбва.

Важно е да отбележим, че принцът е ужасѐн от собствената си жестокост. Не помни нищо от нощта на пожара, в която е загинала съпругата му, и вярва, че той е причината за нейната смърт. Болезнените спомени го сполитат всяка вечер, а виковете и стенанията му, като в предсмъртен транс, пронизват целия замък. Жестокостта е едновременно неговата сила и неговата слабост. Поданиците треперят от принца, а той трепери от самия себе си.

Понякога, когато сме наранени, ставаме зверове. Близките ни хора също могат да бъдат „омагьосани”. Агресията е прекрасен защитен механизъм, който държи другите надалеч от нас, правейки ги неспособни да ни наранят.

Бела се страхува от Леон, но е единствената, която му помага при поредния разтърсващ изблик на гняв. Всички се отдръпват и бягат, само тя се престрашава да се доближи до него, казвайки му: „Можете да продължите да се наранявате или да ми позволите да Ви помогна. Сам решете.” Смелостта и непокварената доброта сломяват „звяра” и той се отпуска в ръцете й.

Всички ние сме имали моменти, когато защитата ни рухва и сме безпомощни, дори в яда си. Потисната част от нас крещи, защото я крием, срамувайки се от нея. И точно тогава разбираме кои са хората, които ни приемат изцяло и безусловно. Те виждат „грозната” ни страна и остават до нас, защото знаят, че има причина за сълзите и гнева ни, има причина за болката ни. Също както в природата има ден и нощ, слънце и луна, така и ние носим в себе си две същности. По такъв начин сме устроени, че понякога трябва друг човек да ни обича, за да се заобичаме отново. Когато вярваме, че сме жестоки и не заслужаваме любов, вселената ни носи подарък – виждаме се през очите на близките ни хора и се приемаме – такива, каквито сме.

Постепенно Бела и Леон се сближават. Веднъж той маха маската си, прикриваща страшния белег, и тръпне в очакване на нейната реакция – дали ще се уплаши и ще избяга? Пита я: „Боиш ли се от мен?” Тя непоколебимо отвръща: „Не.”

В този момент си помислих, че когато не приемаме сенчестата част от себе си, изпитваме истинско облекчение, че има човек, който ни обича, въпреки нея. Тогава се чувстваме цялостни. Грижливо скритата ни тъмна същност е наяве и диша на свобода. А това значи, че можем да започнем лечебния процес бавно, стъпка по стъпка, докато повярваме отново в любовта.

В момент на близост Леон казва на Бела: „Твоята деликатност ме кара да бъда по-добър човек.”, а тя отговаря: „Трябва само да си спомните какъв сте бил преди това.”

Да, нужно е да си спомним какви сме били преди да ни наранят и да затворим сърцето си. Внимателно да свалим щита си, който дълго ни е предпазвал от болка, и да станем отново себе си.

Знаете, в приказките винаги има по един злодей, който залага препятствия на героите. Тази не прави изключение. (Не, не говоря за звяра. Все пак, това е любовна история J.) Бела научава, че Леон е убил съпругата си и я обзема неистов страх. На въпроса й, дали това е вярно, принцът потвърждава с думите: „Ако смяташ, че съм твърде страшен да ме обичаш, стой далеч от мен ! Върви си! Виж лицето ми – разделено е на две като мен. Едната част  е принц, а другата звяр. Ако ме искаш, трябва да приемеш и двамата ! А сега си върви и се върни, само когато си сигурна, че любовта ти може да приеме и двама ни!”

Какво да ви кажа…..? Прав е. Можем да обичаме един човек, когато го приемем напълно, без да го променяме, но и без да го идеализираме. Точка. Има и още нещо. Това важи и за самите нас. Поне така си мисля. Можем да обичаме себе си истински, когато спрем да се критикуваме, самообвиняваме и самозалъгваме. Когато опитомим звяра вътре в нас. И точно защото това е толкова трудно, идва друг човек, за да ни помогне.

Бела, разбира се, се връща. Принцът напълно се е предал, светлината го измъчва, не вижда причина да живее без любимата си. Селяните се бунтуват от безскрупулното и безмилостно управление на господаря си и нападат замъка, искат да убият Леон, а той се оставя на яростта им. Тогава Бела го спасява, успява да усмири селяните и те се разотиват. Красавицата пита звяра: „Искаш да те убият ли?”, а той отвръща: „А по какъв друг начин един звяр може да покаже любовта си?”

Звярът е променен. Любовта на Бела разваля магията. Добротата, чистата любов, нежността, вярата и надеждата са приели образа на красавицата, за да ни напомнят, че можем да бъдем обичани, дори когато това изглежда невъзможно.

Традицията в приказния сюжет е спазена – филмът има щастлив край. А защо сме свикнали да е така? Защото имаме надежда, че той е възможен и за самите нас. Приказките могат да бъдат нашия начин да повярваме отново в доброто и в любовта, колкото и наивно да звучи това.

Моля ви, повярвайте и вие, още тук и сега, че чудесата се случват.

Накрая, бих  искала да завърша с думите на Бела: „За да може нещо да бъде обичано, първо трябва да го обичаш.”

От ръката на Вашата вярна приятелка,

Хортица

P.S. Безкрайно благодаря на всички за прекрасните отзиви и топлите думи за първата ми статия. Надявам се, че и този текст е успял да ви докосне.

Ваша,
Ирина