Приказка

Казват, че любовта ни кара да проявим най-добрата част от нас, ставаме най-добрата версия на самия себе си. А чудили ли сте понякога дали партньорът ви не провокира най-лошите ви черти? Вбесяваме се, плачем, викаме, самосъжаляваме се, гневим се, дистанцираме се, ставаме язвителни, отмъстителни …. защото партньорът ни е допуснал грешка, засегнал е егото ни, обидил ни е. Прочетете думите отново по-горе. Това сте вие. Вие сте вбесени, плачете, викате, самосъжалявате се, гневите се, дистанцирате се …… Нужно ли е да продължавам по-нататък? Мисля, че не. Ето как любовта ни изкарва от зоната на комфорт, счупва нашите граници, кара ни да свалим маската на „добрия” – вече не сме мили, отзивчиви и готови на всичко за покорителя на нашето сърце….Не. Сега сме други, превърнали сме се в зверове, сочейки с пръст провиненията на партньора ни. Вселената по фин начин ни показва нашите най-големи болки и страхове. Но ако не ги видим и не ги „диагностицираме”, как ще намерим цяр за тях?

Нека ви разкажа една история за един крал и …… шест кралици. Да, точно така – шест. Кралят е не кой да е крал, а Хенри VIII – владетел на Англия през далечния  XVI век. И така…..

Първата съпруга на Хенри е Катерина Арагонска – испанска принцеса,  вдовицата на неговия по-голям брат. Катерина е с шест години по-голяма от него, мила и всеотдайна. Бракът им прдължава близо 24 години. Иторическите сведения показват, че през първите години на брака им между тях е пламтяла любов. По онова време бракосъчетанието на кралски особи е бил плод на дългообмислени държавнически стратегии, и дума не е можело да става за чувства. Бракът по върховете на властта е бил дълг, задължение и дори „призвание”. Всъщност, малцина са били тези, които са дръзвали да си помислят за женитба по любов. Но ето, че Хенри и Катерина били влюбени. Кралят изпитва дълбоко уважение към своята кралица, дори я прави свой заместник в държавните дела, когато той е далеч от Лондон.

Макар и историята да познава Хенри като жесток, садистичен и параноичен владетел, всъщност в ранните години на своето управление той е описван от съвременниците си като изключително харизматичен, красив и умен млад мъж, ненадминат в спорта (кралят е бил силно увлечен по тенис и рицарски турнири), верен и отзивчив към своите приятели и приближени (дори и фактите да са преувеличени, нямаме причина да твърдим обратното).

От друга страна, кралица Катерина Арагонска е обичана и почитана от английския народ. И така, пред нас се очертава перфектния кралска тандем – изтънчени, умни, изискани, начетени и влюбени един в друг до полуда. Мислете за тях като еквивалент на днешните известни холивудски двойки, които всички обичат. Всичко изглежда повече от прекрасно, но и тази приказка не прави изключение – появява се злодеят, за да изпита любовта на героите.

По времето на Тюдорите раждането на престолонаследник е приоритетна задача на всеки крал. Всъщност, владетелите се считали за богоизбрани още от времената на Древен Египет (а дори и преди това). Поради тази причина, техните деца са от жизненоважно значение за поддържане на божествената хармония и вселенски порядки на земята. Дълбоко религиозни, хората сляпо вярвали, че владетелите се възкачват на престола по волята на Бог (държавните преврати, поръчковите убийства, шпионските мрежи и конспирации изглежда са им убягвали).

В конкретния случай, Хенри се нуждаел не от един, а от двама принца, за да осигури продължението на Тюдоровата династия. Самият той е станал крал след смъртта на по-големия си брат Артър и осъзнава по-добре от всеки друг, колко е важно кралицата да дари живот на  момченце.

Минавали години, но Катерина не успявала да роди здраво бебе. Тя преживяла помятания, преждевременно раждане и смъртта на принц едва на няколко дни. Дълбока скръб, болка и погинали мечти обгърнали двореца. Въпреки огромната си обич към Хенри, Катерина не можела да му осигури едничкото, от което той се нуждаел, за да утвърди властта си и да оправдае очакванията на двореца и народа. И тук започва началото на края…….. През годините, в които са заедно между тях се заражда дълбоко приятелство. Катерина помага в управлението чрез съветите си, кралят се допитва до нея и уважава мнението й, но ….това е всичко. Тежката мъка, която обзема Катерина, я дистанцира от дворцовия живот. Тя се затваря в себе си и оплаква съдбата си.

Накрая, през 1516 г., тя ражда здраво момиченце, бъдещата кралица Мария I Тюдор, известна в историята като „Кървавата Мери” (да, точно така, като коктейла „Блъди Мери”). Хенри кани в постелята си други жени, дори има дете от една от тях, при това син, което автоматично означава, че вината не е у него. Оказало се, че просто трябва да смени жената……

Тогава той среща любовта на живота си – Ан Болейн. Много е изписано и казано за нея, личността й и до днес вълнува хиляди хора по целия свят, а животът й и връзката й с Хенри са изследвани от множество историци. Противоречивата й фигура оставя дълбока следа в английската история и променя хода на събитията.

Хенри я вижда на едно дворцово веселие и моментално е привлечен от нейната магнетичност, дързост, ум и безупречни маниери, получени във френския кралски двор през последните няколко години. Семейството й я вика обратно в Англия, за да я омъжи. Тя попада в свитата на кралица Катерина, при сестра си Мери, която от известно време е новата любовница на краля. Точно така, не сте се объркали – кралят има мимолетна връзка със сестрата на Ан. В негова защита ще кажа, че по това време Ан е била във Франция и двамата с Хенри все още не са се познавали.

Може би съчувствате на Катерина или пък нямате търпение да разберете повече за силната любов на Хенри към Ан, или се объркахте от любовни триъгълници……. Всички сме различни, но това, което ни обединява е нуждата от любов. И като казвам това, далеч нямам предвид отчаяното вкопчване в партньора с надеждата, че той ще донесе щастие в живота ни, а липсата му ще съсипе дните ни. Това не е любов, нито към себе си, и, повяврвайте ми, нито към другия. Открих го по трудния начин. Любовта е безусловно приемане първо на самите нас, после на партньора. Уловката е да не попаднем в плен на илюзията да считаме, че сме приели себе си понеже се харесваме точно с този партньор. Харесва ни идеята, че ни обичат, боготворят, поставят ни на първо място, съобразяват се с нас, следователно – ние сме страхотни, виждайки се през очите на любимия човек. Но какво става, когато рутината навлезе във връзката ни? Ние вече не сме онова превъзходно човешко създание, перфектната половинка, т.е. вече не сме издигнати на пиадестал, следователно ……вече „не сме” такива. Разбирате ли? Когато получаваме дозите любов и възхищение авотоматично се приемаме и обичаме. Тук ясно се усеща зависимостта от чуждото мнение, а не трябва да е така. Много често дистанцираните партньори са привлекателни и това е така, точно защото те обичат себе си и поставят техните нужди и желания на първо място. В същото време, когато са заедно с нас ни показват своите чувства и привързаност. Карат ви да искате още и още. Вие несъзнателно търсите онази любов, която партньорът ви изпитва към себе си, защото ви липсва точно толкова себеуважение, точно толкова обич към самите вас. Когато откриете, че не е нужно да търсите обич навън, тогава или същият този дистанциран партньор ще изчезне и ще се появи нов, или той ще се промени заедно с вас. Но докато отчаяно гоните другия по петите, оплаквате липсата му и съжалявате съдбата си, нищо няма да се промени.

В конкретния случай Хенри избира да постави себе си на първо място, да изпълни дълга си към народа и династията на Тюдорите. Но изведнъж установява, че има една-единствена жена, която желае повече от всичко. Тя го управлява така, както той управлява държавата. В писмо до Ан Хенри пише, че той и неговото сърце се предават в нейните ръце. Ще си кажете, че това е поредния обигран ход и че просто ловецът се наслаждава на гонитбата на своята плячка. В началото – да, със сигурност. Но Ан е жена, която изпитва силна любов към себе си. Тя е единствената, която отказва да бъде любовница на краля, при това цели седем години. През това време тя успява да запази своето целомъдрие заедно с обожанието на краля. Трудно, нали? Ан майсторски показва своята обич, без да престъпи в грях. Хенри не може да й устои, собственоръчно й пише писма, обсипва я с подаръци, скъпи дрехи, бижута и титли. Тя е непреклонна. Някои казват, че това е част от стратегията й да стане кралица, че е била жестока и безмилостна. Аз не мисля така. Ан Болейн е отгледана и възпитана чрез строги религиозни порядки  в богато семейство. Тя е била свидетел как сестра й е станала любовница на краля за известно време и е разбрала, че не иска това за себе си – временна слава и обожание, след които, вече отдала девствеността си, Мери се е превърнала в употребена красавица, която, загубила влиятелния си любовник, се надява на брак по сметка и се страхува, че никой вече няма да я поиска. Защо Ан да преминава през същото? Тя е направила своя избор.

Отстоявайки гордо своите принципи, Ан омагьосва краля до такава степен, че той  лично й пише писма, а известен факт е, че той мрази да пише. Тук е време да ви представя едно от писмата на Хенри (колекцията от писма до Ан се пази до ден днешен във Ватиканската библиотека). Ето го и него:

Повелителко моя, приятелко моя!

 Предавам сърцето си и себе си във Вашите ръце, оставям се на Вашата добра воля и Ви умолявам отсъствието ми да не отслаби привързаността Ви към мен. Това ще увеличи болката ми, което би било много жалко, тъй като раздялата ме наранява достатъчно, дори повече отколкото предполагах, че е възможно да боли. Това ми напомня за една подробност, свързана с астрономията, а именно, че колкото по-далече от Слънцето са земните полюси, толкова по-изгаряща е топлината. Това се случва и с нашата любов. Делят ни разстояния, но страстта се увеличава – поне от моя страна. Надявам се, че същото се отнася и за Вас и Ви уверявам, че страданията, които нашата раздяла ми причинява, са толкова големи, че биха били непоносими, ако не беше силната ми вяра във Вашата неразрушима привързаност към мен. За да Ви напомня своите чувства и тъй като не мога да бъда лично във Вашето присъствие, Ви изпращам подарък, който ще ме замести най-добре – моя портрет, както и няколко гривни, като си мечтая да бъда на тяхно място, когато ги поставите на ръцете си и изпитате удоволствието от допира им.

 От ръката на Вашия слуга и приятел,

Хенри

Сега си представете атмосферата на XVI век – свещи, писалище, камина, тежки завеси, каменните стени на кралските покои в замъка и един крал, копнеещ за дамата на сърцето си – смугла нимфа, едновременно смирена и изкусителна, целомъдрена и приласкаваща. Седем години Хенри ухажва Ан. Седем години иска точно нея. Казват, че тя не е била изключителна красавица, но е омайвала със своя чар, ум и безупречни обноски. А леко провокативните за английския двор облекло, прическа и маниери във френски стил само допринасяли за нейната харизма. Много може да се изпише за тази любов, запазени са десетки исторически сведения, описващи детайлно моменти от живота на Ан и Хенри. Може би това, с което образа на Ан Болейн все още вълнува, е фактът, че за да се ожени за нея, кралят е принуден да скъса отношенията си с Римо-католическата църква и да основе своя църковна институция, на която застава начело. Въпреки мъчителни преговори с папата, развод с Катерина му е отказан. Тази постъпка на владетеля е повече от красноречива – той променя хода на историята, за да бъде с любимата си жена. Има различни мнения относно мотивите на Хенри за създаването на английската църква, но фактът е налице – след толкова много време той избира да се ожени повторно именно за Ан, мечтаейки тя да му осигури и така желания наследник.

Катерина понася тежко развода. След дълга борба, молби, сълзи и болка, тя е принудена да пусне любовта на живота си.

Новият, втори шанс за Хенри не му носи очакваната наслада. Също като предшественичката си, Ан ражда красива принцеса, но претърпява помятания и преждевременни раждания. Мечтата за принц се счупва на парченца. В скръбта си, Ан губи връзка с образа на силната жена, спечелила сърцето на краля. Обсебена от страха си да не бъде изместена, тя започва да показва силна ревност. Чувства се без изход, минават три години, през които всичко се срива до основи. Кралят започва връзка с Джейн Сиймор (придворна дама на Ан, миловидна като актрисата, изиграла „д-р Куин Лечителката” в едноименния сериал) пред очите на Ан. Междувременно, той получава сведения за „непристойно” поведение на кралицата. По онова време изневярата на кралицата води до неминуема смърт. Съдебният процес е кратък. Според запазените сведения Ан е обвинена в множество изневери, включително и в кръвосмешение с брат си Джордж, както и в заговор срещу краля. Има различни хипотези относно достоверността на тези обвинения. Едни казват, че са повдигнати от приближени на Джейн, които искат да я възкачат на престола. Други смятат, че това е опит на краля да се отърве от Ан, за да направи Джейн своя съпруга. Трети твърдят, че Ан е съгрешила. Историята е една, но позволява различни интерпретации и изброените три далеч не са всички. Тук няма да се спираме на всички исторически факти и събития. Тъжното е, че тази толкова красива любов завършва чудовищно. Хенри нарежда кралицата да бъде обезглавена за прелюбодеянията си. За тези от вас, които не са запознати със събитията, сигурно това е шок и знаете ли, за мен все още е, дълго време след запознаването ми с историята на Ан и Хенри. Какво ни кара да погубим любовта, която носим в себе си? Какво става с крилата, която тя ни дава, с чувството на екстаз и копнеж?

Пет века по-късно, нямаме отговор за постъпката на Хенри. Да, има мнения, различни гледни точки, но никога няма да знаем със сигурност. Ако питате мен, разочарованието от неоправданите очаквания към партньора ни кара „неволно” да критикуваме себе си, че сме избрали именно него. Вече не сме перфектната двойка, не получаваме това, което искаме и насочваме вниманието си другаде или се вкопчваме силно в единственото нещо, което вярваме, че ще ни донесе щастие и всичко друго изгубва смисъл. Разбира се, говорейки за времето на Тюдорите, наистина е важно да се отбележи, че липсата на принц е критичен момент в управлението. Но, въпреки това, след всичко преживяно, краят е разтърсващ. Има един фин момент в последния ден на Ан Болейн. Кралят не присъства на екзекуцията, но в последния момент дава заповед тя бъде извърешена със сабя, а не с брадва, както повелява традицията. Това се е считало за акт на съпричастност от страна на краля, тъй като по този начин смъртта на Ан ще бъде кратка и безболезнена……. Ще ви кажа само едно – още една от следващите съпруги на Хенри е обезглавена, но не със сабя. Може би ще си кажете, че това е несъществена подробност и не бива да й придаваме значение, но за мен това е зов на съвестта, борбата на сърцето срещу егото. Умна и интелигентна жена като Ан, чакала седем години да стане законна съпруга на Хенри, не може да бъде толкова заслепена от властта, че само за три години брак да извърши наказуеми със смърт деяния. Нима мислите, че Хенри не го е знаел?

Само по-малко от две седмици след смъртта на Ан, Хенри се жени отново. Най-сетне Джейн Сиймор му ражда син – Едуард. Кралят нарича новата си съпруга „моята истинска любов”. Вие вярвате ли, че това е така? Джейн е покорната, изпълнителна съпруга. Най-накрая всички знаят, че не кралят е неспособен да продължи рода. Вината не е у него. Какво облекчение ! Изглежда, че бурята е преминала.

И отново се връщаме в огледалния свят на партньорските взаимоотношения. „Моята истинска любов” …. Не знам за вас, но аз не вярвам в искреността на тези думи. Вярвам, че те са израз на облекчение и ликуване на егото. Третата жена на Хенри безупречно изпълнява дълга си и сбъдва мечтата му. Този ден кралят е чакал 26 години…. Толкова време е  изминало откакто се е възкачил на престола през далечната 1509 година.

Джейн умира скоро след раждането на сина си, а Хенри се жени още три пъти… но си остава същият – деспотичен тиранин, напълно контролиран от егото си.

Историята на Хенри VIII има удивителен завършек. Той умира през 1547г., спокоен, че е оставил наследник на кралската династия. Но неговият единствен син от брака му с Джейн Сиймор, Едуард, умира едва на петнайсетгодишна възраст, само шест години по-късно. За кратко на престола се възкачва неговата дъщеря  Мария I Тюдор от брака му с Катерина Арагонска. Истинската ирония е, че след нея кралица на Англия става Елизабет I – последният монарх от династията на Тюдорите. Нейното управление продължава 45 години и е известно като Златен век и Елизабетниска епоха в английската история. А тя е дъщеря на Ан Болейн. Оказва се, че всичко е борба с вятърни мелници, защото в края на краищата, „правилната” съпруга, спомогнала за добруването на кралството е тази, дарила най-силния копнеж на Хенри, тази, тласнала го към създаване на независима английска църква, тази, която е чакал седем години, пишейки й собственоръчно писма. След като цял живот Хенри се бори със зъби и нокти за мечтата си да има син, който да го наследи, и недоволства при раждането на дъщерите си, Елизабет става най-успешният монарх на Англия. Дали Хенри щеше да нерече Ан „моята истинска любов”, ако знаеше какво щеше да се случи после? Не е ли това великата игра на егото – понякога заглъхва за миг и притаява дъх, прекланяйки се пред сърцето.

Сякаш властването на Елизабет е реваншът на Ан. Истината си проправя път между вековете и в днешно време „злодеянията” на Ан Болейн ни се струват нереални.

Когато не получаваме това, което искаме, търсим вината в околните, самосъжаляваме се и отказваме да поемем отговорност за собствените си мечти. Но знаете ли, точно това, от което бягаме, ни застига, а това, което е предопределено за нас, чака да узреем за него. Затова героите в приказките преминават опасности и препятствия – те узряват за щастливия край.

Струва си да се замислим, кога се харесваме повече – когато сме с нов партньор и показваме най-добрата си версия, криейки надълбоко раните и белезите си и по този начин отричайки част от себе си, или когато се опознаем чрез другия и си позволим да бъдем истински без страх, че ще бъдем отхвърлени.

Искрено вярвам, че има хора в живота ни, които не се появяват случайно. А замисляли ли сте се, че и вие не се появявате случайно в техния живот? Повярвайте, че сте ценни и че можете да бъдете обичани – просто такива, каквито сте. Злодеят в приказката е всъщност изпитанието да прогледнем отвъд най-дълбоките си страхове, да опознаем най-голямата си болка и да се приемем в своята цялост. Тогава ще имаме своя щастлив край.

От ръката на Вашата вярна приятелка,

Хортица

Автор на този текст е една талантлива дама, която е избрала за свой артистичен псевдоним Хортица. Търсейки себе си, тя намери убежище в писането, изучаването на дълбоката душевност на велики исторически личности и мистериозните житейски нишки, които свързват тях и нас- съвременните хора.

Ваша,
Ирина