Била ли съм някога жрица?

Когато се движиш сред търсещи себе си хора, все се намира някой да ти сподели какъв и кой е бил в минали животи. Някои споделят с ярки детайли, други са лаконични, трети просто мимоходом го споменават, ей така, за да изяснят пъзела на сегашния си живот… Тогава винаги озадачено питам: „Но откъде знаеш?“. Повечето са изненадани от въпроса ми, сякаш се подразбира, че хората виждат ясно миналите си животи. Аз обаче настоявам да знам и да си обясня – такава съм си от дете, имам предвид от този живот 🙂 Отговорите варират от регресии, през холотропно дишане, рейки сеанси и сънища, чак до обикновени дневни проблясъци и „просто го знам“. Аз ли само съм лишена от тази богата гама от начини да надникнеш в минал живот? Защо? Нали все чета, нали ходя по семинари, общувам с духовни хора, защо Господ точно мен е лишил от тази „яснота“? Или може би пак ме тества, както когато години наред търсих истинската любов или после години наред се опитвах да забременея или когато с десетилетия се гърчех в кошмара на паническите атаки?

Обаче, ако трябва да бъда честна, Господ не ми е виновен (толкова години четене и семинари поне са ме научили да виждам своята отговорност), защото аз самата отказвам да се подложа на регресия и рейки сеанс, а единственият ми опит с холотропното дишане  завърши с чаша вино в опит да потуша надигащата се паническа атака… Все пак тези техники са за хора, които умеят да пускат контрола и да се доверяват на други човешки същества…, а аз не съм от тях, не и в този живот!

И сега, ако трябва да бъда още по-честна, и аз „знам“ някои неща. Тоест, няма как да ги игнорирам. Говоря за онези силни тръпки и иглички, които минават през цялото ми тяло…, по-скоро през цялото ми същество, когато чуя меланхоличните ориенталски инструментали, а емоциите ми се лутат в хаос от еуфория, вълнение и желание да избухна в сълзи. Говоря за ориенталския стил аксесоари, които винаги присъстват в дома ми, в бижутата ми, в дрехите ми и ме карат да се чувствам у дома си – в къщата си, в тялото си, в живота си. Говоря за захласването ми по дрехите и украшенията на благородничките в някогашната Османска империя…, ако не ме беше срам, бих се гиздила така ежедневно 🙂

И това далеч не е всичко…Започнах да събирам две и две преди 6 години, когато тръгнах на ориенталски танци и тези тръпки и усещания започнаха да извират от мен. После се появи и силното вглъбяване от ударните инструменти, спонтанните движения на ръцете…, сякаш правят заклинания. Контролът ми и липсата на доверие така и не ми позволиха да усвоя медитацията. В часовете по йога и на разни други духовни практики обичайно се държа като 5 годишно дете, което от време на време дяволито отваря едното си око, за да види дали другите още медитират, но без „учителката“ да забележи. Ориенталските мотиви на фона на ударни инструменти, придружени с движения на ръцете ми, са единственото нещо, което е способно да ме накара да изключа ума и да се потопя в медитативно състояние.

И след всичко това няма как да не се запитам дали някога съм била жрица, дали ръцете ми са били способни да творят магия, дали силата ми е била могъща…

И когато се отнеса в това усещане неминуемо идват към мен и спомените от срещите ми с различни духовни хора по пътя ми, които под една или друга форма са потвърждавали усещането ми. Някои директно са ласкаели егото ми с „Била си велика жрица“, други са чели по дланта ми, че съм „прастара душа, която чете хората като отворена книга“, трети са се изненадвали от процента „дух“, който излиза на ауракамерата, а четвърти предпазливо, по предизвикателствата и преживяванията ми са гадаели, че вероятно съм била духовен водач или вещица, изгорена на клада…

Да, случва ми се да се отнеса в мечтания за своето славно минало, за своето могъщество, може би слава и влияние сред хората… Кой не би се поласкал от подобни предположения?

Но после онова трезво гласче в мен, което държи да съм здраво стъпила на земята и да не се отнасям в илюзии на егото, ме вади от транса и ме връща тук и сега: „Жрица, хаха, ти съвсем се самозабрави!“ И после деликатно ме връща към работни задължения, към грижите за децата и домакинските задачи. С дни, понякога седмици, не се сещам за жреческото си минало…

Но после нещо винаги ме връща – случайно намерена снимка – аз на 10 години със сребристата рокля на майка ми, хванала за ръце две други момичета, в кръгче танцуваме странен танц, а аз приличам досущ на…малка жрица. После идва споменът за тетрадката ми със заклинания, която беше обвита в алуминиевото фолио от кухнята на майка, за да бъде сребърна, отколешната ми любов към луната, кадър от онзи филм за вещици, където главната героиня накрая осъзна своята сила и с един поглед предизвика вятъра-този момент ме кара да застина … И после пак този страх „да не би да повярвам твърде много в своята сила“…

А може би точно от това имам нужда, да повярвам в своята сила! И всъщност има ли значение дали съм била жрица, това е било някога, това е минало…

И после се усмихвам, защото с всяко силно чувство от ориенталската музика, с всяко радостно вълнение, с всеки танц, с всеки поглед към луната, с всяко сбъднато желание – като това да срещна любимия мъж, да имаме деца, да пиша книги, да пътувам по света, с всяка жена, на която помагам да намери себе си, любовта и да бъде по-щастлива…

АЗ ИЗБИРАМ ДА БЪДА ЖРИЦА СЕГА!

А ти какво избираш, за тук, за сега, за този момент? Сподели в коментари 🙂

Ако искате да прочетете откъс от моите книги още сега, погледнете долу под иконките на фейсбук как да го получите и какво съм ви подготвила!

Ваша,
Ирина

Ще се радвам да споделите: Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Искаш ли да получиш веднага откъс от моята книга "Докато търсех любовта...намерих себе си, а после теб"? Само посочи на какъв имейл адрес да изпратя първите две глави от книгата като файл за четене и като аудио:

Вашите коментари