Не трябва да се променя, за да се харесам, а да се харесам, за да се променя…

Ако ме попитат коя съм и аз отговоря, какво мислите, че ще чуе събеседникът ми? Ще чуе моята представа за себе си, моето субективно мнение за себе си. Едно мнение винаги е субективно, няма как… Ако бъдат попитани десет човека от моето близко обкръжение коя съм аз според тях, те ще дадат различни отговори и най – вече различни от моя отговор. И какво значи това? Моята представа за себе си… това не съм аз!

Всяка представа има една чудесна характеристика – може да бъде променяна! Ако имам негативна представа за себе си, мога да я променя в позитивна. Може би това ви изглежда като манипулация, защото ако съм лош човек и започна да си въобразявам, че съм добър, това би било огромна заблуда. Но истината е, че никой човек не е просто добър или лош, позитивен герой или негативен герой. Всеки притежава всичко и всеки е всякакъв – в различни ситуации проявява различни свои лица или както още ги наричат – аспекти. Тази сутрин мога да съм добра като приготвя закуска за всички, после гневна на работа, мога да излъжа някой просяк, че нямам пари, да се разтревожа от новините, да бъда всеотдайна и мила с децата, но накрая да се изнервя и да се скарам. Въпросът не е да съм само добра и така да се харесвам, въпросът е да си призная, че мога да съм всякаква и пак да се харесвам. Това се нарича цялостност. Стремежът към тази цялостност притежава едно магическо свойство:

Колкото повече се харесваме и приемаме, толкова повече наистина се променяме положително, толкова повече ни харесват и другите!

Как обаче това харесване и приемане на себе си става на практика?

Да вземем един пример:

Когато голямата ми дъщеря беше на 2 години, живеех с постоянно усещане, че не правя достатъчно за детето. Тоест, моята представа за себе си ми казваше, че не съм добра майка. Много се стараех, но не спирах да се самообвинявам. Можех да продължа така години наред, хваната в клопката на самообвиненията и ежедневното старание. Тъй като това се оказа изтощително, аз реших да направя нещо друго – да се запитам:

„А защо смятам, че не съм добра майка?“

Ето какво си отговорих:

„Ами много работя, вечер ми се спи, често пропускам играта с детето, само го храня и къпя. Прекарва повече време с баба си и понякога дори плаче когато я взимам от тях. Събота и неделя я водя по детски кътове и купувам играчки и се чувствам още по – виновна, че компенсирам така…“

Тогава заех позицията на адвокат на себе си и отговорих по нов начин:

„Аз съм една реализирана жена и обичам работата си. Когато работя се чувствам успяла и щастлива. За всяко дете е много важно майка му да е щастлива. Освен това ще науча и него, че човек трябва да се стреми към щастието и успеха. Ако не работех, бих се чувствала изнервена. Има майки, които обичат да работят и майки,  на които им харесва да са домакини. И едните и другите са добри и старателни майки, аз просто съм от първите. Работата ми позволява и да поддържаме по – висок стандарт на живот, това е добре за детето. А това, че баба му помага и то с желание, е огромен късмет. Много жени нямат кой да им помага с децата.“

Възприех тази нагласа и с времето самообвиненията постепенно отпаднаха. Като спрях да натягам и да съм все недоволна от себе си, за моя изненада се освободи спонтанно желание и настроение за 15 минути игра вечер или четене на книжка. Това не значи, че никога не изпитвам вина към децата…вероятно няма майка, напълно свободна от чувството на вина. Това обаче значи, че ако изпитам вина, първо се запитвам дали идеалистичната представа за себе си не е намесена.

Винаги си припомням, че обичайното схващане: „Не се харесвам, значи трябва да се променя, за да се харесвам!“, е всъщност погрешно. Редът е обратният:

Харесвам се и така се променям!

Ваша,
Ирина

Вашите коментари