За вътрешната карантина и как да се освободим

Мечтаем си светът да стане какъвто беше преди, но колко от нас могат честно да заявят, че харесваха и се чувстваха добре в онзи свят и с неговите ценности? Колко от нас ясно виждаха и преди пандемията, че светът страда? Да, сега определено е време на интензивни емоции, на страх, на неувереност и гняв, но тези емоции не се появиха от нищото – световната карантина само осветли чудовищата вътре в нас. Преди няколко дни попаднах на чудесна статия на Бетани Уебстър – автор, консултант и експерт по темите на „Майчината рана“. Ето какво казва тя в статията си:

„Няма „колективен родител“, който да ни успокои и увери. Нашата нервна система е постоянно нащрек, защото нямаме ясен план, няма обозрим край на пандемията, а оцеляването ни е заложено на карта. За много от нас това е отзвук от болезненото ни минало и събитията от детството ни.“

Бетани допълва, че става дума за емоционалните ни рани около базови житейски теми, като защитеност, закрила, неувереност, доверие и свобода.

Ние не можем да създадем красивия свят, за който мечтаем, докато не излекуваме миналото си. Миналото живее в нас и ситуации като настоящата ни правят реактивни – карат ни да се затваряме, да се защитаваме, да се борим или да се свием и да „замръзнем“, неспособни да продължим нормално живота си. Това на практика е режим „оцеляване“, а човек е способен на много повече от това. Той е способен да расте, да твори реалност, да се радва и наслаждава… Въпросът е, че тези способности не се разгръщат в режим „оцеляване“. Той трябва да се изключи, нервната ни система трябва да бъде успокоена и тренирана да реагира по нов начин на света.

Всъщност, и преди пандемията повечето хора живееха в режим „оцеляване“ и бяха реактивно реагиращи на случващото се около тях. Просто проблемите им бяха различни и в светлината на сегашната ситуация, сякаш маловажни, но стресът, който причиняваха изглеждаше по същия начин и имаше същите измерения в тялото. Ако сега сме нащрек за вируса, за близките си, за парите и работата си, то преди бяхме нащрек за подобни неща и за още куп други. Когато човек е в режим „оцеляване“ или още наречен „бий се бягай или замръзни“, челните дялове на мозъка му са изключени и той реагира от древния мозък, наречен още „влечугоподобен“. Това би трябвало да ви подсказва как изглеждат тези реакции…В челните дялове на мозъка живеят любопитството, креативността, състраданието, алтруизмът, способността да видим нови гледни точки и да се свържем с другите по любящ начин. Ако тази висша част на мозъка е изключена, а това става винаги при стрес, то ние не можем да проявим тези уникални качества.

Разковничето е, че ние казваме на нервната си система как да реагира на света, на базата на миналия си опит. Реакциите ни са толкова бързи и нервната система така добре познава утъпканите си пътища, че е трудно да повярваме, че имаме власт над този процес. Но наистина имаме! Първо трябва да опознаем себе си и да разберем какви съобщения са кодирани в нервната ни система. Някои от най-разпространените са: светът е опасен, всеки гледа да ме предаде, животът е борба, никой не ме обича, трябва да се постарая, за да спечеля хората, трябва да съм винаги добър и усмихнат, не съм достатъчно добър, парите никога не стигат, няма за всички…

Карантината е сега, но тя ни показва в какво сме вярвали винаги и как е била обучена нервната ни система. Как го показва? Като прави емоциите ни непоносими, така че да не може повече да не им обръщаме внимание, като прави страховете ни толкова силни, че да се изправим пред тях, за да не полудеем. Ако не сте сигурни, че всичко това е живеело във вас и преди пандемията, попитайте себе си и другите за най-големите им страхове при сегашната ситуация. Ще видите, че всеки ще ви отговори нещо различно. Наскоро с колежката ми правихме уебинар (можете да гледате запис ТУК, валиден е още няколко дни) и попитахме хората за най-големите им страхове, чухме най-разнообразни отговори: да не се разболея, да не остана без работа, да не се случи нещо с майка ми, кой ще се грижи за децата, ако се разболея тежко, от смъртта, от липсата на пари за основни нужди, от озлоблението на хората след кризата, от бунтове по улиците, клаустрофобия, от това, че не знам кога ще приключи, от това, че ми отнемат свободата и правата…

Какво определя тези страхове? Именно различното ни минало, различните ни травми и големи страхове, начина, по който е обучена нервната ни система и съобщенията, които е получила.

За щастие, ние можем да заложим нови вярвания и да обучим наново своята нервна система. Можем да направим така, че тя да не е постоянно нащрек, дори и в тази ситуация на пандемия. Можем да изключим режим „оцеляване“ и сами да си дадем позволение да прекратим вътрешната карантина – тя е много по-страшна и никой друг не може да ни освободи от нея. За да направим всичко това обаче, трябва да почувстваме, това, което е в момента в нас. Трябва да се свържем с вътрешния си свят и да си позволим да чувстваме – страх, гняв, тъга, скръб. На английски има един хубав израз „you have to feel it to heal it“ – трябва да го почувстваш, за да го излекуваш. С отричане на чувствата и с изкуствен позитивизъм не става! Нито става с „хапче или копче“ (изразът е на Милена Ненкова – психолог и лектор в нашия маратон на Светлината и надеждата). Бетани Уебстър също казва, че трябва да се върнем назад, за да успеем да се придвижим напред (we need to regress to progress). Тя пише, че нашата съвременна патриархална култура настоява, че ще бъдем добре, когато станем „достатъчно добри“. Бетани допълва: „Не искаме процес, искаме го НАПРАВЕНО!“ Причината да сме такива е, че поколения наред ни учат да сме „твърди и корави“, да се въздържаме от емоции, да се подчиняваме, да се вписваме в обществото, да търсим външно одобрение.

Но лечението на миналото и  емоционалните ни рани без процес и без преминаване през болката и чувствата не е възможно! Пандемията и карантината ни дават шанс да видим как миналото ни държи заложници и най-накрая да се освободим.

Предлагам ви лечебен процес за свързване с малкото дете вътре в нас, описан в същата статия на Бетани Уебстър (Getting to the Root: Processing Past Pain is Necessary to Create a New World By Bethany Webster) и предложен от нея:

  1. Признай чувствата си – когато се надигнат, спри, поеми дълбок дъх, назови емоцията и се свържи с вътрешното си дете.
  2. Запитай се на какво в миналото ти напомня тази ситуация, кога в детството си си изпитвал/а подобни чувства. Например: „Разбирам, това ти напомня за моментите, когато мама и татко бяха на работа, а аз бях затворена вкъщи.“
  3. Съчувствай на детето в теб за начина, по който се чувства. Потвърди, че има право на тези чувства и е нормално да ги изпитва. Може да добавиш: „Съжалявам, че ти се е наложило да минеш през това! Вината не беше твоя!“ или „Нищо лошо не си направила!“
  4. Разграничи „тогава“ от „сега“. Увери детето в теб, че тази ситуация може много да прилича на тогавашната, но не е същата. Увери го, че си там до него и го пазиш.
  5. Предложи му позитивна визия за бъдещето, за да се отпусне и да се довери отново на живота и света. Кажи му, че каквото и да се случва навън, си до него и то е защитено.
  6. Предприеми действие, за да положиш основите на позитивното бъдеще. Може да направиш нещо, което не ти е било позволено като дете – да сложиш граница, да излезеш от къщи, да изразиш гняв, да се изцапаш, да кажеш истинското си мнение…

Дано тази практика ви е много полезна, а аз ще завърша с думите на Бетани:

„Трябва да се научим да сме майки на самите себе си, за да родим новия свят!“

Очаквайте и новия ни безплатен уебинар: „Пълен потенциал и богатство на всички нива по време на криза“ на 4ти май от 15ч. Абонирай се за бюлетина ми, за да получиш информация ТУК!

Ваша,
Ирина

Ще се радвам да споделите: Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter
Получи откъс от моя роман и истинска история "Докато търсех любовта...намерих себе си, а после теб" още сега на твоя имейл:

Вашите коментари