Осем начина да провалите отношенията си с любимите хора, дори и с прекрасни намерения!

Замисляли ли сте се колко от днешните ви грижи и проблеми са свързани с някого или пък разрешаването им зависи от някого? Вероятно почти всички… Животът ни действително е една съвкупност от връзки. Да намерим начин да отстраним проблемите и ежедневните трудности с другите е само първата стъпка от пътя, който води от режим „оцеляване“ към режим „пълноценен живот“. Всъщност няма точни правила, които да спазваме, но все пак има характерни начини, по които повечето от нас сами усложняват отношенията си без да осъзнават това. Не винаги, когато мислим за доброто на другия или го щадим, постъпваме правилно. Често се получава точно обратното… Когато обаче имаме трудни взаимоотношения, особено с най – близките си и обични хора, последното нещо, което искаме да чуем е, че сами сме си виновни. Особено ако сме убедени, че правим всичко за тяхно добро, а те не го оценяват… Каня ви за момент да се отворим за една нова гледна точка, с чиято помощ можем наистина да имаме едни обновени и любящи взаимоотношения. Вижте тези 8 начина, по които създаваме проблеми във взаимоотношенията си, дори и с прекрасни намерения:

1. Не говорим открито и си правим изводи за това какво мисли другия и защо постъпва по определен начин. Липсата на открит диалог… ходи по хората. Толкова много раздели между мъже и жени, приятели и роднини са се случили, защото някой си е направил погрешен и прибързан извод, а другият от гордост не е настоял да уточнят нещата. Помислете какво бихте направили в някоя от следните ситуации: приятелки са се събрали, а не са ви поканили; виждате мъжа си да обядва с непозната жена; родителите ви са направили за сестра ви нещо, което са отказали на вас; шефът ви е възложил на друг нещо, което обикновено възлага на вас. Как ще постъпите? Ще се обидите и ще чакате другите да ви питат какво става и защо се държите така? Ще нападнете открито, показвайки недоволство и обвинявайки другия? Ще търпите, ще си имате едно на ум и ще извадите „коза“ си при следващия спор? Нищо няма да се промени в отношението ви, но вътрешно ще трупате огорчението си? Нито една от тези реакции не е зряла.

Малко от нас биха провели открит разговор, в който да споделят как са се почувствали и да попитат защо другият е постъпил така. А това би спасило много взаимоотношения. Защо реагираме така? Причините са много – гордост, бягство от евентуален конфликт, страх да чуем истината, излишна скромност – чувство, че се натрапваме, страх да се покажем уязвими и раними.  Но нищо от това не си заслужава да го браним, защото връзката с хората е много по – ценна.

2. Имаме очаквания към другите. Това отново е свързано липсата на открит разговор – в този случай не изказваме желанията си, а чакаме другите да се сетят. Очакваме изненада или подарък от мъжа си, очакваме грижа или помощ от близките си, очакваме разбиране от приятелите си. Но не е възможно другите да знаят какво мислим и какво искаме, нито какви потребности имаме. Освен ако не им кажем… А ние не казваме по ред причини. Обикновено упорито си повтаряме: „Ако ме обичат, ще се сетят какво ми е нужно!“. Това е нещо като измерване на любовта, в което винаги сме недоволни от резултата. Измерването на любовта е една от причините да не изказваме открито желанията си, друга причина е страхът, че ще ни помислят за нахални или алчни или пък ще ни напуснат ако прекаляваме с исканията си. Всъщност човек никога не може да прекали с исканията, може да прекали само с начина, по който иска или реагира на отказа. Ясното изказване на желанията и нуждите ни показва на другите, че общуват със съвсем реален човек. Човек без нужди и желания е като робот, има нещо неестествено в него. Ако показвате какво искате от другите и от какво се нуждаете, човекът до вас се отпуска и също може да покаже своите. Така става истински обмен на чувства и всички се чувстват комфортно. Иначе другият усеща, че общува с робот или постоянно го човърка какво криете от него и кога негодуванието ви ще се излее.

3. Манипулираме през чувството за вина. Всички случаи, в които заплашваме другия, че ще се разболеем, ще бъдем нещастни, ще се обидим, ще си тръгнем… са манипулация. Много от нас не го правят открито, а дават да се разбере чрез недомлъвки, въздишки, печални физиономии или завоалирани фрази, че никак няма да им е приятно ако другият постъпи така, както е намислил. В повечето случаи дори нямаме намерение да изпълним заплахата си, но ни се иска човекът до нас да остане с това впечатление. Истинската обич изключва това да настояваме как трябва да постъпи някой, тя е равна на даване на свобода и подкрепа.

4. Даваме прекалено много и се обезличаваме. Неслучайно съществува изразът „да задушиш някого с любовта си“. Най-често родителите задушават децата си или единият партньор другия в любовната връзка. Когато даваме прекалено много – внимание, подаръци, жестове, чувства, поставяме другия в неравностойно положение. Той не може да върне жеста, защото ние не позволяваме. Това го кара подсъзнателно да се чувства гневен. Най – лошият вариант е този, в който пренебрегваме себе си, за да дадем. Например, ако желанията ни се разминават, ние правим компромис. Ако трябва да се направи избор, избираме това, което е удобно за другия. Даваме времето си, усилията си и енергията си, за да угодим. Това напълно ни изчерпва и ние нямаме какво да дадем повече. Подсъзнателното очакване, че другите трябва да постъпват като нас и да дават като нас, ни прави гневни и разочаровани. Липсата на индивидуалност и самоуважение в нас пък ни прави предвидими и скучни за любимите хора. Те или ни използват, или ни напускат. Човек може да дава само след като се зареди и постигне собственото си удовлетворение.

5. Искаме другите да са щастливи. Искаме децата ни да са щастливи, искаме родителите ни да са щастливи. Забравяме обаче, че всеки е личност със своите особености и избори, а да бъдеш нещастен също е избор. Много дъщери настояват майките им да се опълчат на другите, да спрат да им слугуват, да напуснат тежката си работа, дори да спрат да помагат на тях самите и да си гледат личния живот. Да, но пропускат, че майката може да иска да продължи по стария начин. Когато настояваме, че някой „трябва“ да е щастлив, обичайно чувстваме вина към него и е добре да се замислим защо се чувстваме виновни. Може например да смятаме, че ние имаме право на щастие, само ако другият е щастлив или да искаме да компенсираме липса на внимание към него в миналото. Ако се поровим в дълбоките си мотиви, скоро ще разберем, че не сме виновни или отговорни за чуждото щастие…или нещастие.

Понякога не можем и да преценим какво прави хората щастливи. На един семинар една от дамите настояваше, че майка й трябвало да спре да им помага постоянно, да спре да им готви и да гледа децата, а да потърси собственото си щастие. Тогава половината жени от публиката й казаха в един глас: „Но тя точно така е щастлива, като е край вас и дава своя принос…“  Колкото до децата, те са щастливи само ако родителите са щастливи – тоест научили са с личен пример детето си как да е щастливо. Всички други усилия са напразни.

6. Спасяваме другите и ги вкарваме в „правия път“. Чували ли сте, че няма ненаказано непоискано добро? Това е абсолютно вярно и, въпреки това продължаваме всеки ден да се месим в живота на близки и не толкова близки хора. Казваме им как трябва да постъпят, какво е най- добро за тях, как трябва да си живеят живота, и не само това, дори настояваме и се сърдим ако не ни слушат. Майката на моя клиентка злоупотребяваше с алкохола и тя си беше поставила за цел да излекува майка си. Криеше бутилките, вдигаше скандали ако я хванеше да пие, търсеше специалисти и се консултираше с тях. Може би повечето от вас смятат, че това е единственото правилно поведение, но това е „спасяване“, което никой не е поискал от дъщерята. Майката ще се излекува единствено ако сама поиска, положи усилия и потърси помощ. Дори, ако дъщерята се отдръпне, майката може да стане по-отговорна. Болезнените ни модели и разрушителните навици обикновено се засилват ако е натрапена помощ. Същото се отнася за съветите – имаме право да съветваме само ако са ни помолили за това. В най – добрия случай можем да попитаме: „Знам нещо, което може да ти помогне, искаш ли да го чуеш?“ и да приемем отказ ако последва такъв.

7. Поемаме 100% отговорност за взаимоотношенията. Свикнали сме да виждаме масовия проблем – хората обвиняват за всичко другите и не поемат отговорност. Но съществува и обратният проблем – хора, които поемат цялата отговорност и винят себе си за всичко. Опитват с всички знания и сили да „подкарат“ взаимоотношенията, обаче връзка се гради от двама човека. Ако единият не е готов да дава и да участва активно в тези взаимоотношения, то другият не може да компенсира това и няма смисъл да упорства.

8. Крием истината. Вероятно вярвате, че съществуват благородни лъжи и нещо като това да щадиш другите, пазейки ги от горчивата истина. Но такова нещо няма! Лъжата и премълчаването на истината винаги провалят взаимоотношенията. Чувала съм и съм гледала по филмите много истории за родители, които крият от децата си, че са болни, за деца, които крият от родителите, че се развеждат или, че са без работа. Когато в крайна сметка истината излезе наяве, всички, от които са крили, са сърдити. Криенето на истината, с идея да пощадим близките, обичайно върви ръка за ръка с голяма част от вече изброеното – прекалено даване, спасяване, жертване, очаквания. Хората, които крият истината по благородни причини не осъзнават, че така отнемат от силата на другите и поставят себе си на по-високо място – все едно другият е твърде слаб да понесе това, което те понасят. Това нагнетява отношенията неосъзнато и за двете страни. Колкото до тези, които смятат, че не би трябвало да „притесняват“ другите с проблемите си, заслужава си да знаят, че според проучвания, хората с фатални заболявания, които споделят с близките си и разчитат на помощта им, оздравяват много по-често или живеят доста по-дълго от тези, които се справят сами. Задължително е да споделим с любимите хора сериозните неща, които занимават ума ни – болести, разводи, финансови загуби, аборти, уволнения и т.н. Всичко е позволено – да ги помолим да не повдигат темата повече, да не дават съвети или напротив – да помогнат, но не и да ги „щадим“ като си мълчим.

Имате ли трудни връзки в живота си? Готови ли сте да дадете своя принос, за да се подобрят и да ви носят радост, вместо да ви изчерпват? Елате на безплатен онлайн курс „Трудните връзки и как да се справим с тях“ на 3ти октомври от 19ч до 21ч. Ще говорим подробно по тези и още теми, ще има и време за вашите въпроси. Регистрирайте се ТУК!

Ваша,
Ирина

Ще се радвам да споделите: Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter

Вашите коментари