Ако сте се разпознали това заглавие, искам да ви успокоя, че аз съм една от вас. Всичко, което съм постигнала по отношение на спокойствие за децата си (продължавам да работя по темата), съм го постигнала, благодарение на сериозна вътрешна работа. Определено не ми е идвало естествено… Защо ви го казвам? Защото знам колко е досадно някой, лишен от екстра тревожност като родител, да ви казва: „Абе, не го мисли, успокой се!“ или „Какво толкова ще й/му стане, голяма си паникьорка!“ Независимо дали сте тревожна на тема здраве и безопасност или училище, развитие, социални интеракции (или и двете), ако бутонът ви бъде натиснат, алармата няма да бъде прекъсната просто така, с нечий натрапен съвет. Напротив, фактът, че някой друг ви дава “лесно” решение с лека насмешка и щипка високомерие в тона, само ще ви накара да се почувствате засрамени и ненормални. Това ще влоши нещата! Ще засили и тревожността, защото всеки съвременен човек страда от някакво ниво на социална тревожност. Не стига, че сте свити от тревога за детето, ами сега се задейства и втора аларма – ще бъдете отхвърлени от обществото! Нервната ви система е в тотален потрес!
Истината е, че сте напълно нормални… Всички тревожни майки сме напълно нормални. Да искаш от тревожен човек, просто ей така, да спре да го мисли и да се успокои, е все едно да заповядаш на уплашено животинче да спре да трепери. Уплашеното животинче е детето в нас – някога, много отдавна, то не се е чувствало в безопасност. Чувството на защитеност и доверие се гради още докато сме в утробата на майка си. Основата се полага до навършване на втората ни годинка. Много неща могат да се объркат през този период. А много от ключовите фактори за изграждане на доверие и чувство на безопасност едва сега добиват гласност и майките могат да ги приложат в отглеждането. След навършване на две години разбира се продължаваме да сме много уязвими – малки или големи, емоционални или физически, травмите продължават да ни бележат. Така ставаме тревожни. Тук няма да отварям тази тема, защото е много обширна, само ще кажа, че с темата за доверието се работи най-добре с консултант или терапевт. Това, което е важно да знаете, е, че всички наши емоционални реакции имат корена си някъде в нашето минало и не трябва да бъдат осъждани и осмивани.
Това ни води до първата ни стъпка – да приемем тревожността си. Тя идва от някъде… По някаква причина в мозъка ни има връзка от типа „боледуване = опасност“ или „ниска оценка = опасност“. Ако изследвате темите, които ви карат да бъдете екстра тревожни, много е вероятно да си спомните събития от собствения си живот или да попаднете на нещо сходно в семейната история. Не винаги е лесно да се открие, но ако успеете, повтаряйте си: „Нищо чудно, че така се страхувам от… Ето какво се е случило с мен, майка ми, чичо ми…“ Това ще даде огромна доза облекчение на нервната система. Дори да не откривате причината, повтаряйте си, че такава има, щом реагирате по този начин. Приемането на тревожността ще ви направи много по-уверени, защото веднага ще премахне срама, вината и усещането, че „не сте наред“. А твърде възможно е и тревожността да намалее като интензитет, особено ако постоянствате в новото послание към себе си.
Втората ни стъпка е да вземем решение как да действаме – да разрешим или да забраним нещо, да изискваме още или да се доверим на процеса, да потърсим лекар или да чакаме, да се намесим или да оставим детето да играе/прави, каквото прави. Ситуациите, в които трябва да решим да действаме или не, могат да касаят както моменти неща – да го сваля ли от тази висока катерушка, да дам ли противотемпературно, така и дългосрочни решения – да ходи ли на занималня, да разреша ли да ходи на бокс, да го запишем ли в това училище и т.н.
Именно тогава се проявява контролът! Разбира се, контролът е само един от начините да реагираме на тревожността. Възможно е също да отидем в посока „проблемът си е само мой“ и да се опитваме да игнорираме тревожността си. Аз бях именно с такова поведение дълги години. Тъй като съм най-тревожна на тема физическа безопасност, търпях малката ми дъщеря да се катери и да прави каскади по лостове и катерушки, само защото и мъжът ми, и доста други родители ми казваха „да оставя детето да се забавлява“. Всяко ходене на детска площадка беше свързано с дози адреналин – до степен на гадене и главоболие. Но упорито си го причинявах, защото си казвах, че моето е „ненормалното“, на другите е „нормалното“.
Но нека се върнем на контрола – той реално представлява другата крайност на игнорирането на тревожността. Контролът се проявява, когато напълно забраняваме нещото, което е желано от детето, заради своята тревожност или прибързваме с действие – даваме лекарства при първи симптоми, записваме го на допълнителни уроци при първи затруднения, регулираме живота и ежедневието му така, че за нас да не възникват поводи за тревожност. При това тук не става дума за правила, произхождащи от нашите ценности – като например ограничено време с телефона или по-здравословна храна, става дума правила, диктувани от нашите страхове. Най – крайните варианти са, когато, например, детето единствено от връстниците си няма телефон или никъде не ходи само, не е кусвало шоколад (ако няма алергия). По-меки варианти са да не му разрешаваме да ходи на плуване, само защото „може да настине“, да изискваме да яде храна, която то не обича, защото е полезна, да не го записваме на танци, защото може „да пропадне“ в живота.
За да проверите дали сте тревожно-контролираща майка, помислете върху следните въпроси:
- Нещото, което изисквам/забранявам, оставя ли детето разочаровано, отхвърлено, гневно? Казва ли то неща от типа: „Но, мамо, защо не може, само мен не ме пускат (или „всички други…“). Ако това действително е така (защото децата доста спекулират с това какво се позволява и купува на другите деца), трябва да ви мигне лампа, че сте затегнали примката.
- Детето упорито ви моли за това нещо и не се отказва. Не разбира защо казвате „не“ или не разбира защо изисквате да прави нещо, а вие нямате едно ясно и категорично обяснение. По-скоро сменяте версиите и давате различни причини – понякога не признаваме дори пред себе си, че причината е в собствените ни страхове. Това ни кара да шикалкавим.
- Ставате супер раздразнителни, когато детето за пореден път повдига разговора. Накрая се разкрещявате или разплаквате. В основата на гнева ни често се крие страх.
Както не трябва да се упреквате за тревожността си, така не трябва да се упреквате и за контрола – те имат общ корен. Липсващото чувство за сигурност и защитеност се открива и при контролиращите хора. Контролът е защитна стратегия. Ако беше съзнателна мисъл, щеше да звучи така: „Не съм в безопасност, трябва да съм нащрек през цялото време! Но, може би, ако изконтролирам всеки детайл, ще си осигуря спокойствие!“ С контрола също се работи най-добре на терапия – отново се адресира базовото доверие.
Щом нито игнорирането на тревожността, нито контролът е отговорът, тогава какво да правим?
Когато преди време с малката ми дъщеря посетихме детски психолог (по друг повод), стана дума за нейната любов към катеренето и каскадите. Детето сподели, че много досаждам със страховете си. Тъй като аз упреквах себе си, че „ще предам на детето тези страхове“, очаквах, че и психологът ще подходи така към мен. Все пак, когато бях поканена да говоря, споделих откровено какво преживявам. Следващото действие на колегата много ме изненада – той попита дъщеря ми дали има страхове. Когато тя потвърди, той й обърна внимание върху това колко е неприятно човек да преживява страх и да се налага да се среща с нещото, от което го е страх, почти ежедневно. После допълни, че както не би било правилно аз да я спра изцяло да се катери, така не би било правилно тя да изисква от мен стоически да я наблюдавам и да не казвам нищо.
„Трябва да е комфортно и за двете страни!“ е фразата, която ми остана в главата.
Е, не си представяйте, че постигнахме комфорт с магическа пръчка. Стана с диалог, с експеримент, с намествания, с проба-грешка. Направихме следните промени – помолих баща й да я води да играе на лостовете, без да ми казват. Аз я водя много рядко, като позволявам само определени неща. Други, от които изпитвам истинска паника, са забранени с мен. В дадени моменти, да, налага ми се да броя до 10, за да не се намеся. Но това се случва само, ако тревожността ми е поносима и не съм в „паник“ зоната.
Ако мога да ви дам ценен съвет, бих ви казала: Не изтезавайте нито себе си, нито детето си! Приемете тревожността си със състрадание, но приемете и желанията на детето по същия начин. Бъдете откровени – слушайте го и говорете открито за страховете си. Търсете активно къде е пресечната точка на комфорта и за двете страни. Тук разбира се не говорим за класически правила за безопасност, които трябва да настояваме децата ни да спазват, колкото и да им е некомфортно. Говорим за забрани или изисквания, произхождащи от тревожността ни.
Ако детето ви е твърде малко, за да бъде страна, а се касае за различия с партньора, приложете същия съвет. Както вие имате дълбоки причини да искате или не нещо за детето, така ги има и таткото. Истината не се открива в мисленето „моят подход е правилен, неговият е грешен“, нито в „аз явно съм в грешка, мъжът ми е прав“, открива се там, където са уважени и разбрани и двете страни. А това се случва с открит и честен диалог.
Ако имате нужда да работите върху теми като доверие, защитеност, контрол, различия с партньора, свържете се с мен за индивидуална онлайн сесия.
Ваша,
Ирина