Паническите атаки – прозрения и нестандартни подходи, за да се справите с тях

Още си спомням първата си нервна криза… Тогава ги наричаха нервни кризи, изразът „панически атаки“ се появи по-късно. Бях на 16 години и учех от един самоучител по гръцки – новото ми хоби по онова време. Изведнъж буквите започнаха да ми изглеждат „странно“ – дума, която щях да използвам безброй пъти от тогава нататък: „Виждам странно“, „Чувствам се странно“. Паническите атаки са свързани с какви ли не причудливи думи, които се използват за описване на усещанията. Това е език, който само „невротиците“ си разбират и някой, който никога не е преживявал паническа атака, просто не може да го разбере. Толкова неразбираем остава и най – големият страх по време на атака, звучащ така: „Този път не е нервна криза, този път е нещо друго, по-сериозно, симптомите са различни!“ Да, всеки път е нервна криза и всеки път отминава, но това можеш да си го кажеш единствено в спокойно състояние, дойде ли пристъпът просто забравяш…

 И аз, както и всички други страдащи от панически атаки, съм чувала многократно присъдата на лекарите:

– Не е опасно, но не се лекува, ще си теглиш цял живот. Не може да се каже от какво се причинява, може да те изненада по всяко време…

 После ти изписват лекарства и това е! Обиколих много лекари, за да чуя същите тези думи, смених много видове хапчета. От всички хапчета ми ставаше зле и още на третия ден ги спирах, но не спирах да търся начини да се почувствам по-добре и по-пълноценна. Всъщност, добре, че не се спогодих с хапчетата и добре, че по природа съм недоверчива, защото иначе нямаше да започне дългият ми път през неврозата към мъдростта и осъзнаването. Оказа се, че изход има и има още много, което лекарите няма да ви кажат. Някои от най – интересните си прозрения и начини за справяне, искам да споделя с вас!

Да започнем с прозренията:

Паническите атаки се появяват, когато между съзнанието и подсъзнанието ни има голямо напрежение. Какво значи това? Означава, че в подсъзнанието ни има заключени твърде много наши желания, импулси, негативни черти, за които не си признаваме! Казано по друг начин – сенчестата част от нашето Аз е твърде голяма и мощна. Съзнателната ни личност, от друга страна, е взела твърде на сериозно социалната си роля и не допуска заключеното в подсъзнанието да припари до мислите ни и да доведе до промяна. Да вземем за пример една млада дама, която дойде да се посъветва с мен. Нейният живот буквално не беше неин. Живееше с майка си, която постоянно сменяше партньорите си и на всичкото отгоре всички партньори бяха груби с нея и майка й. Учеше икономика – специалност избрана от брат й и баща й, защото се търсят икономисти. Така, заклещена между желанията на баща си и брат си и разкъсвана от постоянното чувство, че е длъжна да спасява майка си от грубите й любовници, тя живееше с ежедневни панически атаки.

 Паническите атаки сочат, че не сме си на Пътя! Говоря за уникалния талант, който всеки от нас притежава и е призван с него да помага на хората и да прави света по-хубаво място. Всеки има такъв, но повечето хора го забравят още в детските си години или изобщо не му дават да се развие. Това става с „помощта“ на родителите, разбира се. Дамата, която бяха убедили да учи икономика, мечтаеше да стане маникюристка. Сподели, че с часове може да прави ноктите на приятелките си и да не се умори. Колко хубаво – да правиш жените красиви! Наказание е за душата на такова момиче е да учи икономика. Паническите атаки, които също са наказание, ни подсказват, че сами наказваме себе си, бидейки някой друг.

 Паническите атаки сочат, че сме откъснати от истинските си чувства! На пръв поглед изглежда, че невротикът е изтъкан от емоции и е напълно способен да чувства. Но… не е така. Тялото ни е отражение на подсъзнанието, а както казахме, при страдащите от неврози, между съзнание и подсъзнание има напрежение и конфликт. Това на практика означава, че те са откъснати и „в конфликт“ и със собственото си тяло. Човек, откъснат от тялото си, просто няма как да е в контакт с истинските си желания и емоции. Такъв контакт може да се осъществи само след като е развита интуитивна връзка с мъдростта на тялото. Тогава каква е тази буря от емоции, която се изпитва по време на паническа атака? Точно такава – буря от емоции, емоционална драма или една преувеличена реакция на страх и срам. Това обаче са повърхностни емоции, под тях лежат истинските ни чувства. За хората, страдащи от панически атаки е много типично под всички емоционални пластове да се покаже чист гняв. Важно е този гняв да се осъзнае и изрази по подходящ начин. По пътя до гнева може да се премине и през тъга, чувство на самота и т.н.

 Паническите атаки ни приканват да работим със сянката си – негативни чувства, които не признаваме. Един изключителен психолог и водещ на семинари за личностно развитие наскоро ми каза, че невротичните поведения и тревожностите всъщност ни предпазват да не чувстваме. Те са като защитен механизъм, който сме развили, защото сме смятали, че нямаме силата да се изправим през истинския си гняв, тъга, самота… Що се отнася до самия страх, и той трябва да се изследва до корените си. Понякога е свързан със случка в миналото ни, но може да е доста по-труден за проследяване. Страхът може да е предаден от майката на детето още от утробата, може да е от самото раждане, може да принадлежи на някой от предците ни или да живее в душата ни още от много предишни животи, чакайки да бъде излекуван.

 Паническите атаки събуждат страха от загуба на контрол. Невротиците държат много на контрола – контрол над истинските си чувства, както вече споменахме, контрол над тялото си, защото са откъснати от него и не му се доверяват, контрол над желанията си, защото са свикнали да изпълняват чужди желания, пазейки социалния си имидж. Въпроси, които да си зададем, за да си помогнем – защо е толкова важно да запазим имиджа си, умеем ли да сме уязвими, да приемаме чужда помощ. Кой от родителите ни е учил, че показването на чувствата и уязвимостта са слабост. Време е да поставим това под въпрос…

 И малко трикове за справяне:

 Обикновено на хората с панически атаки им липсва заземяване и добър контакт с тялото. Отчуждаването от тялото започва още от детството. Невротиците са склонни да умуват много и понякога да говорят много. Ако говорим на метафизичен език – заземяването и балансирането на емоциите са задача на първа и втора чакра (в основата на гръбнака и под пъпа), а те са небалансирани при невротика. От друга страна, пета и шеста чакра (гърло и между очите) са претоварени поради умуването и говоренето. Енергията е изцяло в горната половина на тялото и нашата задача е да я свалим надолу. Как? С техники за заземяване, разходки, връзка с природата, спорт, контакт с тялото, масажи, ходене бос. Всичко, различно от умуване и говорене!

 Точно затова, при лечението с психотерапия, трябва да се внимава процесът да не стане прекалено интелектуален. Макар и да е необходим разговор и осъзнаване с разума на някои минали събития, ако се наблегне само на това, енергията пак ще се придвижи нагоре, а това ще попречи на подобрението ни.

 За прекалено емоционалните хора не е добре единствено да се рови в спомените и да се предизвикват отново и отново емоции, това може да утвърди свръхемоционалността, от която те така или иначе страдат. Ако се започне с работа по контакт с тялото и балансиране на емоциите, те ще са по-готови да се докоснат до истинските си чувства и да говорят за тях. Освен всичко, което изброихме при заземяването, също подходящи са дихателните техники и медитацията.

 Тъй като паническите атаки са съпроводени с отделяне на много адреналин е нужно много движение, танци, и всякакъв спорт. Невротикът не трябва много да си почива и да лежи, а да е в движение. Умствена почивка + физическа активност. По време на криза помагат най – бързо танц, скачане, плач – сълзите и движението изразходват адреналина.

 Какъвто и метод да изберете – постоянствайте! Невротиците често са лишени от воля и способност за дисциплина. Мързелът и умуването кое е най – правилно ми костваха много загубени години, през които знаех какво трябва да правя, а не го правех. Дисциплината и волята развиват личната сила и лекуват паниката. Еднообразието пък на подсъзнателно ниво успокоява тревожността.

 Не ритайте срещу кризите и не си мечтайте „да изчезнат веднъж завинаги“. Моите се разредиха много, едва когато си казах, че има вероятност пак да се появят, но аз знам какво да правя. Всичко, срещу на което се съпротивляваме, упорства.

 Една от последните спънки по пътя към лечението е привързаността ни към кризите. Звучи странно, но невротикът смята паническите атаки за своята ексцентричност и начин да привлече внимание. Години наред с неосъзната гордост разказвах на всеки следващ лекар как всичко съм опитвала, как всичко съм прочела. Наслаждавах се когато ме питаха дали съм колега. Разбрах едва наскоро, че това ми е пречело да се излекувам. Запитайте се: „Мога ли да търся внимание от хората без да съм болен? Имам ли своя уникалност извън кризата? Кой съм аз без паническите атаки и защо хората биха ме харесвали?“

Ако искате да получите подарък от мен, погледнете долу под иконките на фейсбук какво съм ви подготвила!

 

Ваша,
Ирина

Ще се радвам да споделите: Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter

Вашите коментари