Несъмнено сте чували, че потискането на емоциите е вредно и води до болести. Това е безспорен факт. Но все пак знаем ли какво точно значи „потискане“, можем ли да различим емоция от повтаряща се негативна мисъл и дали няма случаи, в които е по-добре да сдържаме емоциите си? Започнах да си задавам тези въпроси, когато преди половин година участвах в семинар на д-р Менис Юсри и той с пълна увереност ми каза, че съм неспособна да чувствам. По онова време мислех себе си за най- емоционалното същество на света, за мен нямаше скрито чувство! На семинара си казах буквално: „Ако аз не мога да чувствам, кой, по дяволите, може?!“
Замислих се, че изразявам ежедневно емоциите си, но това като че ли не води до тяхното освобождаване, нито до облекчение. Много мои близки, приятели и клиенти са ми споделяли същото. Често, единственият резултат от изблика на емоции са влошените взаимоотношения с хората, които обичаме и последващото ни чувство за вина. Аз определено съм склонна да правя емоционални драми и за мен е характерна така наречената свръхемоционалност. Но разбрах, че това нито е изразяване на чувства, нито е освобождаване на емоции… След семинара започна моето изследване на темата с емоциите. Бих искала да споделя с вас най – интересните и значими прозрения по темата:
Емоцията възниква в нас като реакция на събитие, но мислите са тези, които я предхождат. Емоциите ни реално зависят от утъпкания път, по който минава мисълта ни. Това е причината различните хора да реагират различно на едно и също събитие – индивидуалните вярвания за живота и произхождащите от тях мисли. Така че емоциите, съпътстващи различни обстоятелства в живота, могат да бъдат променени ако първо се промени начинът, по който възприемаме тези събития. Това е така нареченото трансформиране на вярванията ни за живота като цяло.
Аз например реагирам силно на критика, идваща от родителите ми, което задължително е последвано от негодувание и гняв. Това е продукт на моите мисли, че те винаги са прави, а аз правя грешно нещата, на моята вина, че не съм на висотата на техните очаквания и подсъзнателно – че те няма да ме харесват и обичат ако аз постъпвам различно от тях. Започнах да променям тези мисли като смених гледната точка – първо, родителите не винаги са прави, те също са хора и могат да сбъркат в преценката си. Второ, правилното за тях е според техните ценности и желания резултат, за мен ценностите и желаният резултат могат да са съвсем различни. Трето, дори да не следвам съветите им, те пак ще ме обичат, съветите са просто за мое добро от тяхна гледна точка. Така се промениха и емоциите ми при критика. С времето, започнах да извличам само ценното от съвета и да го преценявам разумно, а някои съвети напълно игнорирам. Гневът, който се надигаше мощно, сега е заменен от малка вълничка на слабо негодувание, което изчезва за минути. Дори се случва понякога да посрещам критиките и напътствията с усмивка и пълно спокойствие – и това не е повърхностна заучена реакция, а истинска промяна отвътре.
Бъркаме емоцията с негативна мисъл, която се повтаря като развалена грамофонна плоча. Често мои клиентки ми споделят, че вдигат скандали на съпрузите си, защото „не искат да държат негодуванието в себе си“. Да проследим обаче как възниква самото негодувание… Да кажем, че жената иска повече помощ от мъжа си вкъщи. Незнайно защо, човешка природа, вместо да си поиска тази помощ, тя първо убеждава себе си, че той действително не й помага. Фокусира се върху тази идея и веднага забелязва всичките му пропуски. Негативният фокус й пречи да погледне обективно на ситуацията. Също негативният фокус е този, който „извиква“ отново и отново негодуванието. Мислите се повтарят, емоцията се повтаря… Емоцията пък води до обвинение към съпруга вместо зрял разговор. Поради обвиненията, мъжът издига защитите си, на свой ред обвинява, това отново предизвиква по-силно и по-силно негодувание у жена му. Ето как с невинната идея „да не си го държим в себе си“, ние създаваме истински порочен кръг съвсем сами. Не чакайте, а още като осъзнаете нуждата си от помощ, я споделете с партньора си в зрял, а не обвинителен разговор. Това трябва да се случи навреме, защото отлагането води до появата и заздравяването на негативния фокус. Ще ви е нужно търпение и упорство, ако с години не сте искали помощ.
Емоциите са страшни само ако ги потискаме. Всички сме чували, че ако се поддавахме на емоциите си, щяхме да бъдем първични и всеки да убива, краде и злоупотребява с другите. Това обаче е много далече от истината. Точно при психопатите, които извършват най – тежките престъпления, са най-голямото количество потиснати и неосъзнати емоции. Ако стигаме до всякакъв вид насилие – дори това да е шамар или крещене на детето, ако избухваме, ревем и викаме, това означава, че дълго време сме потискали истинските си желания и нужди. Ако изведнъж ръката ни „сама“ удари шамар на детето, означава, че много пъти сме пропуснали да уточним кой е големият и какво точно е позволено на детето. Ако изведнъж избухнем в плач пред любимия, означава, че дълго време не сме казали какво очакваме от него и от връзката ни. Ако се осъзнават и изразяват навреме, емоциите са напълно безопасни.
Често бъркаме посоката на емоцията… Ако имаме постоянни изблици на гняв например, ние сме склонни да търсим причините в ежедневните ситуации и срещите си с хората. Викаме в магазина, викаме на детето, на мъжа си, гневим се на работа. Един постоянно извиращ гняв много често идва от ранно детство и е насочен към някой от родителите ни. Колкото и да го изразяваме ежедневно и да викаме, облекчение няма да почувстваме, защото не насочваме правилно чувството си. Същото е и с другите емоции.
Да се освободи емоцията, не значи да се удовлетвори желанието. Да кажем, че си падате по някого, но имате сериозна връзка. Мисълта е натрапчива и решавате, че единственият начин да освободите емоцията е да се поддадете на изкушението и да правите секс с обекта на привличане. Да, но не! Точно когато сме най-откъснати от истинския си емоционален свят и нуждите си, тогава сме склонни да насочваме желанията си към грешните обекти… и това не са само хора. Можем да си мислим, че искаме конкретен човек, да се натъпчем със сладкиши, да вдигнем скандал, но това не е истинската ни нужда. Желанието за секс с друг човек може да сочи желание за близост, която липсва в брака ни, може да сочи любов към авантюри и страст към живота, може да е просто желание за лична свобода. Желанието за сладко обикновено е сигнал на тялото, че са ни нужни повече любов и близост. При натрапчивите желания е добре да се запитаме какво наистина искаме и тогава да действаме. В случая с обекта на привличане, може да поговорим с партньора си защо липсва интимност в брака ни, дали не е време да се разделим или можем да работим върху връзката си. Ако открием желание за авантюри – какви други авантюри има в живота, които няма да разрушат връзката ми – пътувания, спорт, ново хоби, нов бизнес, състезания, нови хора със сходни интереси – всичко може да е безопасен източник на нова страст.
Освобождаването на емоции чрез разговор, плач и изблик на гняв наистина е много полезно за едни, но вредно за други. За кого е вредно – за тези, за които е ежедневие да говорят за емоциите си, да си поплакват или да избухват, и го правят без проблем, особено ако всичко това не им носи облекчение. В този случай е полезно сдържането на емоциите, защото ако ги подклаждаме още с ежедневни действия, всичко се превръща в една безкрайна емоционална драма. Знаете, че никога отговорът не е в крайностите. Ако често сдържате емоциите си или пък ако често ги показвате, вероятно ви липсва балансът на здравословното им изразяване. Прекалено емоционалните хора, в общия случай са напълно откъснати от истинските си чувства. Всякакви неврози, натрапливости, фобии, паники и тревожности също са само наши защитни механизми, които не ни позволяват да се докоснем до истинските си чувства. Това беше и моят случай – зад многобройните ми страхове за физическото оцеляване се криеше една огромна тъга и страх от самотата.
Емоционалната драма се подклажда от анализа на ума, затова в случая е полезно да се излезе от ума и да се влезе в контакт с тялото. Въпросите, които помагат са – къде в тялото си усещам гнева, тъгата…, какво е усещането – като стягане, задушаване, свиване, като сива мъгла, като тежък камък и т.н. Помагат и всякакви техники за заземяване. Просто постойте с емоцията без да мислите откъде и защо се е появила, без да се осъждате за нея, тя сама ще изчезне. Това не е потискане, това е преминаване на емоцията през тялото. Емоцията бива потисната, само ако ние възпрепятстваме свободното й преминаване чрез самообвинения, осъждане, отхвърляне, безкрайно умуване.
Когато ви връхлети негативна емоция, важи с пълна сила златното правило да броите до 10. После преценете дали това е наистина човекът, който ви причинява бедите или ще си го изкарате на някого невинен. Ако това е човекът, това ли е подходящото време и подходящият начин да говорите с него? Състоянието на афект е лош съветник. Говорете за нуждите си с другите, но първо осъзнайте ясно кои са тези нужди, подберете правилното време за разговор и се дръжте като зрели хора. И дори и да спазите всичко това, някой ден ще се случи емоциите да избликнат неконтролирано от вас, не се мразете, все пак сме просто хора! Не е въпросът дали изпитваме негативни емоции, а колко често, колко време ги държим в себе си, до колко позволяваме да ръководят живота ни и отношенията ни с хората. Помислете над това!
Повече по темата ще откриете в книгата ми “Чуй жената в теб” и курса към нея – пълна информация ТУК!
Ваша,
Ирина