Преди известно време си говорих с две приятелки за чудодейните изцеления. Така се беше случило, че всяка от нас наскоро бе чула за изцеления на хора, които не са съвсем непознати, а по някакъв начин са в широкото й обкръжение. Всеки от тези хора се бе уповавал на вярата си – своята уникална вяра. За едни това било Християнството, за други манифестирането, закона на привличането и Вселената, за трети техния си уникален микс от вяра в Нещо по-голямо и разни ритуали и практики. Важното бе, че чудото бе дошло в отговор на търсещия го.
Тогава обаче възникна интересна дискусия – нужно ли е да вярваме на 100%, за да случим чудо? Хм, какво мислите вие? Едната от двете ми приятелки твърдеше, че абсолютно ДА – ако имаш и капка съмнение, това, за което молиш, не е възможно да ти се случи! Това убеждение я спираше дори да инициира нещо като искане или молене към по-висша сила.
Аз също мислех така до преди няколко години, когато случих едно чудо, въпреки тоновете съмнения и страхове, които имах. Именно тогава препрочетох собствения си роман “Докато търсех любовта” – разказът за срещата ми с моята сродна душа и настоящ съпруг. Бях много изненадана, когато си припомних колко много страхове и съмнения имах, докато търсех истинската любов! А тя също ми се бе случила и продължаваше да се случва 15 години по-късно! Затваряйки книгата, в ума ми нахлуха и други чудеса от живота ми, които също са били предшествани от горещи молитви и практики за манифестиране…, и знаете ли какво… – съмнението и страховете винаги са били там! Да, точно така, никога не съм имала 100% вяра, не мисля, че съм имала дори 90 или 80%!
А в онзи момент, назад във времето, когато и аз вярвах, че е нужна 100% вяра, ми помогна много един цитат от Руми: “Ако имаш 100 цинични представи за Бог, направи ги 99! Ако не можеш да се молиш искрено, моли се лицемерно, с пресъхнала уста и изпълнен със съмнения. Бог приема фалшивите монети за истински!”
Съмнението не е проблем за Висшата сила, то е проблем за нас – убеждението, че е нужна 100% вяра, всъщност е единственото, което пречи, на молитвите ни да бъде отговорено!
Както обичам да казвам – даже го използвах и в романа си “Изборът”: Толкова сме могъщи и свободни във волята си, че можем да забраняваме или да разрешаваме на Висшата сила да ни помага!
Не е съмнението, а значението, което му придаваме…
Същото е валидно и за убеждението “Не съм свършила достатъчно вътрешна работа, за да….” – имам връзката на мечтите си, да родя дете, да работя мечтаната работа, да живея в здраве и изобилие… Колкото и да е странно да го повярваме, понякога това е единствената пречка пред мечтите ни!
Може би ви е интересно и какво все пак направих, ей така, заедно със съмненията си, за да случа чудесата… Просто не се отказвах, каквото и да се случваше. Игнорирах фактите. Правех си практиките, казвах си молитвите и мантрите, пишех, планирах, визуализирах… Докато нещо отвън не ме разтърсеше и се сринех – тогава си поплаквах, отчайвах се, дори съм блъскала по волана от гняв сама в колата… Но когато тази емоция преминеше, просто се залавях отново за молитвите и практиките си. Това наричам “игнориране на фактите” – да продължиш след емоционалния срив, а не да се престориш, че не се сриваш и не те е страх, … и не си отчаяна. Просто, когато спреш да се бориш с тези състояния, те преминават… Такава е природата на емоциите – преходна!
Като заключение, бих ви поканила да скролнете отново на цитата на Руми и… да видите какъв импулс ще ви дойде….
Въпросът за вярата и духовността има място във всяка от моите книги – в “Чуй жената в теб” съм му посветила цяла глава, а що се отнася до романа “Изборът” – темата се просмуква в цялата книга по начин, който изненада и сама мен при първия прочит на драфта! За да прегледате или поръчате някоя от книгите ми, кликнете ТУК!
Ваша,
Ирина