Стоя пред аудитория от близо 50 момичета и момчета на възраст 17-18 години. Притеснена съм и развълнувана, защото никога не съм говорила пред толкова млади хора – техният свободолюбив и бунтарски дух малко ме плаши. Току що съм ги попитала какво ще кандидатстват и съм любопитна да чуя отговорите. Спомням си себе си на тяхната възраст и колко много исках да кандидатствам медицина – лечителят в мен зовеше от ранна детска възраст, когато превързвах куклите и ги бодях с игли. Но тогава бях отклонена от пътя си „за мое добро“, защото на пазара се търсеха други специалности. С огромна изненада установявам, че нищо не се е променило за толкова години – икономика, ИТ и компютри, мениджмънт, право, финанси – същото, което беше актуално и преди 20 години. Нима никой от тях не е призван да рисува, да пее, да лекува, да бъде писател, фризьор, ветеринар, учител, спортист?
Колебая се дали да задам следващия въпрос – моята обичайна аудитория от дами на средна възраст реагира много положително на този въпрос, но тук е различно. Затаявам дъх, защото за миг пред очите ми проблясва видение – много безизразни лица, които ме гледат неразбиращо – кошмарът на всеки лектор. Все пак се решавам:
– Вярвате ли, че всеки от нас е тук, на тази земя, с конкретна задача? Вярвате ли, че всеки има призвание?
За миг кошмарът се сбъдва, но после в дъното на залата смело се вдига ръка – момчето, което очаквах да проявява интерес към спорта, а той заяви, че ще кандидатства ИТ. След това се вдига втора ръка, а после трета, четвърта… – две трети от децата вдигат ръка, след като някой се е осмелил да е първи. Отдъхвам си и се усмихвам, а после продължавам с онази любима моя част – да си спомним какви са били любимите ни занимания като деца и какви сме мечтаели да станем като пораснем. Разпределям ги по двойки и те започват да правят упражнението. Наблюдавам ги как весело бъбрят, как се смеят и въодушевяват. Атмосферата в залата вече е съвсем различна. Приповдигнатото настроение продължава и докато споделят мечтите си с мен – фризьорка, пътешественик изследовател, психолог, писател, фитнес инструктор – същото момче, което бях сигурна, че обича спорта, полицай, танцьорка… За разлика от избраните специалности, мечтите им са толкова пъстри и толкова различни – също като тях самите. Това, което ме докосва много силно – мечтите им още живеят в тях, макар и вече лишени от детския идеализъм и наивитет, те са там и носят златното зрънце истина за пътя в живота на тези деца.
Питам всеки, който се е осмелил да сподели детската си мечта, защо не я последва, защо не избере тази професия. Тогава лицата им помръкват, от весели деца се превръщат в тъжни възрастни. Отговорите са половинчати: „Майка каза..“, „Татко каза…“, „Няма как…“, „Вече е решено…“. Никой не застава с твърдост и с радост зад решението си. Някои звучат по-категорично, дори вероятно вярват, че този избор е техен и е най-добър за тях, други усещат огорчението си, но нямат кураж да се разбунтуват и да се опълчат на родителите си.
Поглеждам ги отново и си ги представям след 20-30 години – отново седящи в семинарна зала и слушащи някой като мен. Мисля си за моята обичайна аудитория – те вече са следвали чужди мечти, живели са, гонейки чужди идеали, опитвали са се да се впишат в обществото, да постигнат, да са успешни, да са радост за близките си. Те вече са изпитали болката от всичко това, вече са разбрали, че нищо от това не ги прави щастливи, вече са на дъното и вътрешно крещят: „Не мога повече!“. Погрешно се страхувах от свободата на духа и непокорството на младите, всъщност зрелите, големите хора са тези с непокорния дух. Окованият дух най-много копнее за свобода и е най-див, ако се освободи. Истината е, че са малцина, но са щастливци – хората, които стигат до мястото на гнева, на бунта, на неистовото желание да бъдат себе си. Не всеки стига до там…
Тъжно ми е, че младите са толкова покорни и смирени, и са готови да се откажат от себе си… Но още по-тъжно ми е, че родителите искат да направят от децата си нещо, което те не са, че искат от тях да живеят, преследвайки успех, чиито критерии не са определили сами! Отделна е темата, че успехът и щастието са две различни неща и никой не пита децата кое от двете е по-важно за тях… Драмата на цялото общество е, че опитваме да живеем в тясна клетка, опитваме да натикаме и децата си там, а после се чудим защо сме нещастни, болни, депресирани, защо връзките ни се провалят или тънем в бедност. Отказваме се от силата си, от потенциала си, от възможностите си, от ярката си индивидуалност, за да получим етикета „образцов гражданин“.
Ежедневно виждам до какво води отказа да следваш призванието си. Този отказ съвсем не е безплатен – цената, която плащаме е много висока. Талантите, дарбите и уменията, които са ни дадени, за да служим на света викат и се бунтуват вътре в нас и се опитват да привлекат вниманието ни по всякакъв начин – чрез несполуки в работата и любовта, чрез болести, инциденти, липса на пари. Да бъдем себе си и точно чрез това себе си да правим света по-хубаво и по-добро място, е смисълът на човешкия живот.
- Какво обичаше да правиш като дете, кои бяха любимите ти занимания и игри?
- Кои са любимите ти занимания днес? Кое те кара да забравиш за времето?
- Какво би правил дори без да ти плащат?
- За какво те търсят най-често хората, за какво те молят, какво искат от теб?
Това са няколко въпроса, които да те насочат към Пътя ти, има още много упражнения и начини, стига да поискаш да разбереш!
Ако темата ви интересува, ще откриете теория, упражнения и въпроси за саморефлексия в моя “Дневник на чародейката от 21ви век” – описание и поръчка ТУК!
Ваша,
Ирина