„Да го кажа, за да не го държа в себе си“…

Обичайно личностното развитие и целият му антураж от книги, семинари и гурута ни заварва омаломощени от ролята на доброто момиче, от угаждане, снижаване и съобразяване с другите и техните чувства, ценности и мнение. Съветът да бъдем себе си и да отхвърлим всички ограничения е свеж като планински въздух и апетитен като сладолед в горещ летен ден… В началото, разбира се, този съвет ни стресира. Струва ни се абсурдно да кажем истинското си мнение, да изразим гняв, да върнем храната си в ресторанта, да откажем да сготвим вечеря или да изберем да помързелуваме, вместо да търчим в услуга на другите. Който обаче веднъж се престраши и опита от тази свобода, трудно може да бъде спрян… И неминуемо – без да се излекуваме от ролята си на „доброто момиче“, не можем да еволюираме, да подобряваме живота си и да сбъдваме мечтите си. И не само това – да останем в тази роля има висока цена! Доброто момиче превръща гнева си срещу другите и живота в автоагресия, а тази автоагресия се превръща в тежки заболявания – автоимунни, ракови и още диагнози, за които не искате да чувате…

Бунтът на „доброто момиче“ е част от лечението. Гневът е част от лечението. Да изкрещим или изплачем своите истини в лицето на „тираните“ си, е част от лечението. Много хора обаче зациклят в тази фаза и с години се държат безобразно и детински, с оправданието, че „най-после са себе си“! Аз също бях зациклила там – вярвах, че отприщеният гняв, сълзите и цупенето са истинските ми чувства. Но ако и вие сте в тази фаза, искам да ви уверя, че сте много повече от емоционално кълбо на около 5 годишна възраст. Нормално е, когато махалото се е залюляло в едната крайност, да се залюлее и в другата, преди да започне да се успокоява. Именно в тази метафора се крие ключето – както не можете да прекарате безкрайно време в едната крайност, така не може и в другата. Движението в посока баланс трябва да продължи.

Една от характеристиките на фазата на бунта, е безкрайното желание да изказваме пред другите всичките си негативни мисли и чувства под надслова „да си го кажа, че да не си го държа в себе си“. За да илюстрирам дали тази практика е ефективна, нека ви разкажа един стар виц:

Един мъж обикалял нервно из къщата и не можел да заспи. Когато жена му попитала какво става, той казал:

-Нали помниш, че дължа на съседа Иван 1000лв. Ами няма как да му ги върна!

Тогава жена му отворила прозореца и извикала към съседната къща:

-Иване, нали помниш, че моят Пешо ти дължи 1000лв? Ами няма да ти ги върне!

После спокойно затворила прозореца, загасила лампата и казала на мъжа си:

-Сега той няма да може да спи, а ти си лягай!

Какво е смешното? Именно това, че да изкрещиш на другия своя проблем не те освобождава от него. Всички знаем, че след това Пешо не си е легнал и не е заспал, по-скоро и двамата със съседа са будували и са се тревожили. Да изкрещим или изплачем чувствата си пред набедените за виновни, никога не решава проблема, често дори го задълбочава. Но щом и мълчанието и съобразяването задълбочават проблемите, какво тогава да правим?

Ето възможното решение:

Първата ни задача е да започнем да се запознаваме с „пусковите механизми“ на негативните си чувства. Това, което причинява негативната емоционална реакция в нас не е конкретно поведение или думи на друг човек, а начинът, по който ги тълкуваме. Всички тълкувания и изводи, които си правим, са базирани на наш минал болезнен опит – това е наука и е реалният начин, по който сме устроени! Личният опит на всеки е различен, затова много често истински се изумяваме от чуждите реакции и интерпретации на случката, а другите зяпват от изненада на нашите реакции и тълкувания. По-лошото е, че ние самите често не знаем защо реагираме по определен начин и какъв минал опит е довел до нашата чувствителност. Ако отделим време да опознаваме себе си и своите чувствителни места, ще спрем постоянно да нападаме другите и да ги обвиняваме за собствените си емоционални реакции.

Дори и да познаваме себе си, това не означава, че трябва винаги да спестяваме на другите начина, по който се чувстваме след техни думи или поведение. Тук идва знанието за начина, по който да споделяме негативните си чувства. Повечето от нас влизат в атака, обвинение или използват пасивно-агресивния подход – цупене, сърдене, вменяване на вина, плач, което е пак вид нападение. Аз харесвам съвета да бъдем честни, но мили с другия. Можем да го постигнем, когато, вместо да обвиняваме, просто говорим за себе си и своето преживяване – „когато правиш така, аз се чувствам така“. По този начин даваме възможност на другия да даде своето обяснение и гледна точка, вместо да влезе в защитна реакция. Почти в 100% от случаите другият не е имал намерение да ни нарани или обиди, а в голяма част от случаите дори не подозира какъв ефект е имала постъпката му върху нас. Отварям скоба, за да кажа, че това се отнася за здравите връзки между зрели хора – ако постоянно се свързвате с хора, които ви манипулират, използват и нагрубяват, това е модел, който трябва да лекувате.

Сократ казва, че трябва да пресеем това, което искаме да кажем, през три сита – ситото на истината, на добротата и на ползата. Опознавайки собствените си реакции, ние минаваме през ситото на истината, защото често грешим и се лъжем, когато нападаме и обвиняваме другия. Говорейки от първо лице, за собствените си чувства, ние минаваме през второто сито – на добротата. Така щадим другия, мили сме с него и все пак сме честни за това какво става вътре в нас. Ситото на ползата иска от нас да определим дали от казаното ще има полза. Когато искаме да „си го кажем“, в най-добрия случай целта ни е другият да промени нещо в поведението и отношението си или да компенсира за минало действие. Белег за зрялост е да сме конкретни какво искаме от другия човек и да му дадем шанс да се коригира. Белег за детинско поведение е да изсипем чувствата си върху другия, без да дадем шанс той да направи нещо по въпроса. Това означава, че просто искаме да накажем другия и да го накараме да се почувства зле – тоест не минаваме теста на „ситото на ползата“.

Дори да сте зациклили в бунтарската фаза, не се обвинявайте, просто продължете пътешествието си с малки крачки и постоянствайте. А ако темите за нашите реакции и емоции, ролята на „доброто момиче“, отношенията с другите, влиянието на начина ни на мислене върху физическото здраве и други подобни са ви интересни, включете се в онлайн представянето на книгата ми „Чуй жената в теб“ на 20ти септември от 17чрегистрация на този линк!

Ваша,
Ирина

Ще се радвам да споделите: Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter

Вашите коментари