– Написа ли писмото, в което да изразиш гнева към майка си?
-Не, не успях – казва тя след кратка пауза и свежда поглед надолу.
Изглежда, а и със сигурност се чувства, както някога, когато е била дете, пред майка си. Минали са много години, тя отдавна вече не е дете, а и това не е училище. Тя е съвсем доброволно при мен, а “гневното писмо” е само техника за работа с подсъзнанието – ефикасността й е красноречиво доказана от известния цитат от Евангелието на Тома: “Това, което затвориш в себе си, ще те разруши отвътре, а това, което извадиш от себе си, ще те освободи.” Писмото няма да бъде давано на майка й или четено от нея, то е само, за да извадим на листа чудовищата и да им придадем външен вид – за да се успокоим, че не са толкова страшни. И въпреки това, страхът да го напише е огромен!
-Защо не успя? – питам аз, като парадоксално, звуча едновременно твърдо и меко.
Твърдо, защото сме говорили, че само с разговори напредъкът ще е минимален. Меко, защото, когато човек не прави нещо, винаги има важна причина. Човешката психика е нещо уникално, малко хора осъзнават как тя е конструирана, така че да ни пази. Дори да изглежда, че имаме най-тъпото оправдание на света да не направим нещо, дори да е от чист мързел или поради вечната заетост (заетостта никой не я приема на сериозно вече, всички постоянно сме заети), има много важна причина за бездействието ни. Моя задача е да разбера от какво я пази нейната психика и защо не й позволява да напише писмото. Много често заплахата е въображаема…
-Защото не е редно – казва тя.
-Кое не е редно? – питам, но подозирам какъв е отговорът.
-Да се гневиш на родителите си. Това не е духовно… и може да ми се случи нещо лошо, ако нарушавам тези неписани закони – тя говори бавно, тихо, изпълнена със страх, че може да я сметна за луда, да й се присмея, да се скарам или дори да се проявя като Висшата сила, която я е вкарала в изкушение и ще я накаже след това.
Но аз няма да реагирам така, защото чудесно разбирам какво ми казва – живяла съм с този страх от наказание години наред. В главата ми се въртяха следните мисли: „Ако избухна, нещо лошо ще се случи“, „Ако се ядосам на детето, може да се разболея или не…, детето да се разболее, щом се ядосвам, значи не оценявам, че имам дете…“. Често съм се наказвала и сама – веднъж с приятелка се скарахме, защото имах други планове, а тя искаше да излезем. Тогава след като „тръшнах“ телефона, аз се отказах от собствените си планове и си останах сама вкъщи.
Темата за наказанието заради гняв беше много актуална по време на първия ми брак. Тогава, макар и осъзнала, че искам развод, огорчена и гневна по много причини, си обещавах, че няма да викам и да се ядосвам, каквото и да каже бившият ми мъж, както и да постъпи. Натрупаното в мен обаче беше толкова много, че рядко спазвах това обещание. А след като се разгневях, се чувствах виновна, жалка, недуховна. Върху тоновете негодувание срещу бившия ми съпруг, трупах и тонове самоненавист. Очаквах наказание – там отгоре. Напълно бях убедена, че гневът срещу партньора ми държеше щастието далеч от мен. Сякаш лично Бог ми казваше: „Ядосваш се на мъжа си, гневна си, крещиш, обвиняваш.., значи за теб няма щастие, ти си лошо момиче!“
Дори когато се разведох и една от моите менторки ми каза, че ролята на бившият ми съпруг е била да изкара от мен трупания цял живот гняв, пак не бях убедена, че гневът е нещо целебно. Убедих се след известно време, когато прочетох някъде, че възприемаме Бог, така както възприемаме баща си. Като малка баща ми ме наказваше често. Днес, като зрял човек, вече знам че е бил само на 20 години и аз съм “възпитателният му експеримент”, както се шегува самият той. Вярвам му напълно, но като дете не виждах така нещата. Тогава бях изпълнена със страх от наказание. Наказващият татко се превърна в наказващия Бог, когато бях тийнейджър и ходех на църква, в наказващата себе си Ирина, когато станах зряла жена и в наказващата Вселена, когато тръгнах по пътя на личностното развитие. Когато се обучавах за треньор по личностно развитие и постоянно се безпокоях за домашните и проектите, една колежка ми казваше: „Оф, Иринка, като някоя ученичка се паникьосваш за тези домашни, няма я вече “другарката!“ Така че пределно ми е ясно какво значи „ще наруша неписаните закони, ако се гневя на родителите си“.
Обяснявам й всичко това – как няма наказващ Бог и как, ако сами излекуваме представата си за Бог и го възприемаме като любящ и подкрепящ, всъщност ще си направим голямо добро. После добавям:
-Нормално е да си гневен на родителите си. И това не е, защото са лоши хора, а защото са първите хора, които определят пътя ни в живота, първите, на които се налага да ни отказват желания, да ни забраняват разни забавни неща. Те са първите хора, които обикваме, а когато обичаш е лесно да се почувстваш отхвърлен и наранен. Не забравяй и, че те са просто хора със своите ограничения, които волно или неволно ни предават. Когато сме деца, в нас бушуват силни чувства, свързани с действията и думите на родителите ни, защото разумът ни още е твърде незрял, за да разбере и осмисли тези думи и действия. Силните чувства живеят в нас цял живот, ако не ги освободим съзнателно.
И тогава нейната съпротива – това силно оръжие на човешката психика, вади следващия си коз:
-Но аз не чувствам гняв към тях, няма какво да напиша! – казва тя.
През това повърхностно обяснение, аз чувам съпротивата й да ми казва: „Не е безопасно да се разгневя на родителите си и точка по въпроса!“. А аз знам, че гневът е там, но толкова дълбоко, че от години носи маската на депресията и тревожността, проявява се в раздразнение и осъждане на близките хора и най-вече към съпруга й. Знаците са ясни – ако искаш да видиш какво изпитваш към родителите си, просто усети какво изпитваш към половинката си в лошите ви моменти! Бетани Уебстър – жената посветила живота си да изследва „майчината рана“, твърди, че няма човек на света, който не е гневен на майка си – при някой гневът е съзнателен, при други е изтласкан дълбоко в несъзнаваното и от там направлява живота им. Несъзнателният гняв се проявява в депресии, инциденти, болести – на сърцето и черния дроб, тежки отношения или безрадостна съдба- има си своите маски. И всичко това е дело на психиката, която ни пази – по-добре да си депресиран, отколкото гневът да те разруши, по-добре живот без любов, отколкото гневът да те убие, по-добре сърдечно болен, но все пак жив. Психиката ни прави най-доброто, на което е способна, в положението, в което сме я поставили. А най-добре е да освободим гнева и да не се задоволяваме с минималното и с режима на оцеляване.
-Можеш ли да кажеш на глас: „Вече съм голяма, разрешено е да се ядосвам, да викам, да избухвам. Гневът е съвсем нормална човешка емоция. А аз съм просто човек!“?
Тя се усмихва. Знам какво следва – последният коз на съпротивата – тя ще ме пита сто пъти какво трябваше да повтори, ще забравя, ще се обърква и ще звучи изкуствено докато го казва, сякаш тази мисъл й е съвсем чужда. И засега наистина е… Но вече виждам как в погледа й се появява онази закачка, онова другото дете – не страхуващото се от наказание, а бунтарят, палавото дете, дяволчето, и то сякаш ми казва: „Еха, колко готино звучи, сега ако ми разрешат и да се цапам, ще е супер!“
Точно това дяволче търся, точно този живец, на който ще му трябва време, но ще се превърне в истински здравословен гняв-гняв, отхвърлящ всичко, което вече не й служи, ще я изтегли от депресията й, а после ще се превърне в стабилен и красив пламък!
Ако тази статия ви беше полезна и интересна, каня ви да се присъедините към моя имейл бюлетин – ще получите веднага на имейла си безплатна е-книга “Обикни живота и себе си”, а впоследствие и още много ценни ресурси за вашето Пътешествие към себе си. Нужно е само да се регистрирате се в полетата под статията – под бутоните за социалните мрежи.
Ваша,
Ирина