Запитвали ли сте се някога какво точно искате да постигнете с възпитателните методи, които прилагате? Повечето родители знаят много добре какво може и какво не може за техните деца и имат пакет от възпитателни подходи, в чиято правилност вярват. Малцина обаче се запитват каква е целта на всичко това. Някои поддържат строгото възпитание – наказват, критикуват, други добавят по някой шамар. Трети имат либерални възгледи и дават голяма свобода на децата, а четвърти правят всичко вместо тях и ги обгрижват постоянно. Независимо какви са вашите виждания по въпроса, най-вероятно сте убедени, че “така трябва”! Но помислете – какво всъщност искате за децата си?
Напоследък все повече родители заявяват, че единственото, което желаят, е децата им да се превърнат в щастливи хора. Често обаче се оказва, че двете поколения имат съвсем различна представа за щастие. В тази връзка си спомням един филм, в който 30- годишен мъж сподели с майка си и баща си, че ще се жени за домашната прислужница, ще напусне престижната си работа и с жена си ще обикалят света. Родителите му реагираха остро и започнаха да го разубеждават. Тогава той възкликна:
– Но нали казахте, че искате само да съм щастлив!
– Да, но в рамките на разумното… – отговори майка му.
Не винаги сме готови да прегърнем идеята за щастие на децата ни. Пречат ни собствените ограничения, както и установените от векове общоприети възпитателни цели – детето да стане послушен и вписващ се член на обществото. Щастието изобщо не е влизало в родителските планове, вероятно до началото на 21ви век…
Поколения наред децата са били пречупвани и принуждавани да приемат ценностите и желанията на родителите си. Така сме отгледани ние, нашите майки и бащи, нашите баби и дядовци и т.н. Не е имало информация за последствията върху децата от авторитарното налагане на родителското мнение. Информация има сега, и едва децата, родени в 21ви век, имат истински шанс за нов живот. Но факт, че старата традиция е много силна и ние сме като програмирани да искаме детето да ни слуша, да учи, да се храни добре, да не се цапа.., а на по-късен етап – да се ожени за подходящ (според нас!) партньор, да има добре платена работа и две деца. Можем да го постигнем – много хора са успели, но с цената на какво?
Дете, което никога не се противи, не се гневи, не се сърди и не отказва нищо на родителите си, е като връзка, в която никога няма спорове и дискусии на висок глас между партньорите. Тоест – това е бомба със закъснител! Такава ситуация на практика не е възможна – не е възможно двама човека, били те партньори или родител и дете, да имат винаги еднакви желания и предпочитания. Ако външно изглежда така, значи единият потиска истинските си желания. Това обаче не може да продължи вечно. Един ден проблемът се проявява в бурен пубертет, депресия, зависимости или физическа болест. Със сигурност сте чували родители на труден тийнейджър да проплакват:
– Какво му/й стана, беше толкова послушно дете, пълен отличник? Кой знае с какви се е събрал и те са му повлияли зле!
Събрал се е… с родителите си! Бурното тийнейджърство не идва от само себе си, нито външни фактори са достатъчни да го причинят. Това е проблем, който е тръгнал от ранно детство и е „избухнал“ в тийн години. Този вариант дори не е най-лошият възможен, защото е форма на бунт, на лично мнение и на желания, които най-после могат да бъдат забелязани от едни осъзнати родители. Най-тежкият вариант е пубертетът да премине тихо и детето направо да се превърне в един нещастен, болен или зависим, от хора или вещества, човек.
Какво точно се случва в ранното детство и защо е толкова важно? Става дума за родителските реакциите на детските желания и емоции. Ако никога не удовлетворяваме желанията или отказваме, без проява на уважение към личността на детето, то в един момент спира да иска и да се държи… като себе си. Това не значи разбира се, че трябва да изпълним всички детски хрумвания – това е другата крайност и също носи много негативи. Със сигурност трябва да се постараем да изпълним част от детските желания – може да се наложи да преосмислим гледната си точка относно отказа, да изпълним желанието в друго време или по друг начин.
В случаите, когато нашето “не” е категорично, все пак би трябвало да признаем правото на детето да има това желание и правото му на негативни чувства след нашия отказ. Въпросът е да не забравяме, че пред нас стои личност. Нужно е да толерираме и изблика на емоции у децата – гняв, тъга, буйна радост. Това е така нареченото “валидиране” на емоциите и напоследък специалистите говорят все повече за неговата важност. Посланието на валидирането звучи така: “Имаш право да се гневиш, ядосваш, плачеш, тъжиш…., но не може да изразяваш емоцията си по този начин (да удряш другото дете или да хвърляш предмети…)” Тоест, нашата роля е да насочваме и канализираме емоцията, а не да я унищожаваме изцяло в името на приличното поведение.
Понякога зад едно детско желание, което звучи като каприз, може да се крие съвсем друга нужда на детето. Ние можем да я разпознаем и да я адресираме директно. Например, зад прословутото детско желание за нови играчки, може да се крие нужда от емоционално внимание. „Купи ми нова играчка!“ може да значи „Поиграй си с мен, влез в моя свят! Все работиш, а като си при мен, само ме караш да ям или да уча!“
Докато са малки, децата се бунтуват на отказите ни. Те плачат, тръшкат се, викат. Ако обаче „смажем“ и това поведение с критики или наказания, детето свиква с идеята, че е “лошо”, а желанията му са вредни, опасни или егоистични. Никое дете не иска да разочарова родителите си, затова просто спира да иска. На 10-12 години детето вече толкова е свикнало да е съгласно с мама и татко, че дори вече не знае какви са неговите желания. Точно тези деца, когато пораснат и имат партньор, деца, работа, апартамент, пари, не могат да си обяснят откъде идва това ужасно усещане за празнота и неудовлетворение.
Разбира се, трябва да направя едно уточнение – не всяко сговорчиво дете е пречупено от родителите си. Има деца, които са по-кротки по природа и такива, които са по-буйни. А има и все повече родители, които се вслушват в детските нужди и децата им са спокойни. Ако детето ви е кротко и сговорчиво, просто наблюдавайте дали то е способно да ви отказва и да ви казва “не” понякога, както и да изказва пред вас желания, които се разминават с вашите. Една “здрава” личност би трябвало да може да прави това. Можете и да разпитате другите роднини дали децата споделят с тях желания и мечти, които не смея да споделят с вас.
Друга сигнална лампа е да установите, че буйното ви преди дете сега се е превърнало в потиснат, апатичен или твърде затворен в себе си човек. Проблеми със зависимости, преяждане, липса на апетит, оттегляне в собствен свят, паника, тревожност, също са знаци да се вгледате в различността на детето си и да се сближите с него, а не просто да го лекувате и третирате като “проблемно”. Както казах и по-горе – буйното и агресивното поведение не са единствените сигнали, че нещо се случва в детската душа и не са единствените поводи да вземете мерки!
Възпитанието никак не е лесна работа и готови отговори няма. Всяко дете е личност и има своя индивидуалност. Важното е да не забравяме това, а че ще допускаме грешки, това е сигурно! Защото и ние, родителите, сме просто хора със своите ограничения!
Ако тази статия ви беше полезна и интересна, каня ви да се присъедините към моя имейл бюлетин – ще получите веднага на имейла си безплатна е-книга “Обикни живота и себе си”, а впоследствие и още много ценни ресурси за вашето Пътешествие към себе си. Нужно е само да се регистрирате се в полетата под статията – под бутоните за социалните мрежи.
Ваша,
Ирина