Често мисля за годините 2011 и 2012 от моя живот.
Знам — може би това ви изненадва. Било е толкова отдавна… Част от мен също върти очи и пуфти: „О, не, пак ли ще пътуваме във времето?“
Но има и друга част от мен, която охотно се връща там. Тя е готова да погледне още веднъж и да позволи на онова време да говори днес.
2011
Към 2011 г. бракът ми емоционално вече беше приключил за мен. Физически не.
Имах толкова много въпроси и вътрешни дилеми относно правото ми да си тръгна, особено с петгодишната ни дъщеря, че някои от тях сякаш се „изсипваха“ от главата ми, неспособни да намерят място в тълпата от мисли.
И все пак разкъсването между душата и усещането ми за морал не ме спря да се влюбя в друг човек и да започна да се виждам с него.
Може би изглежда, че съм намерила спокойно местенце, където да избягам, но всъщност в новата ми връзка ме чакаше нова тълпа от дилеми – част от тях сигурно ви звучат странно познати: Има ли чувства той? Накъде отива това? Ще приеме ли детето ми? Ще се уплаши ли, ако наистина се разведа? А той ще се раздели ли с партньорката си?
Нямаше къде да избягам от мислите за любовното си корабокрушение.
И паник атаките любезно предлагаха услугите си – когато започнех да се треса, изпотявам и задушавам, копнеех просто да оцелея. Кълнях, че няма да погледна мъж повече…
Дори шефът ми участваше в сценария — привикваше ме и ме заплашваше с уволнение, защото губех ключови клиенти. А когато нямаш работа, нямаш собствен дом и имаш дете в частна детска градина, разводът изглежда като невъзможна мисия.
По онова време бях чела Яж, моли се и обичай два-три пъти, а филмът го бях гледала толкова пъти, че в съзнанието ми Лиз Гилбърт и Джулия Робъртс започваха да се сливат в един образ.
И преди да продължа, нека ви прехвърля в края на 2012 година.
2012
Бях разведена, живеех с новия си партньор (и до днес мой съпруг) и дъщеря си. Бях напуснала корпоративната си работа и имахме изтеглен кредит, наето помещение и персонал за съвместен бизнес – вегетариански ресторант.
Бях написала и голяма част от първия си роман.
Паник атаките все още бяха там, както и конфликтите с бившия ми съпруг… нека не правим всичко прекалено розово и идеализирано.
И все пак — имаше много розово – като изгрев, оставящ те без думи.
Тези години останаха като вододел, след който се влюбих в живота си.
Не че животът ми не е бил труден след това, не че не ме изпитвал, но нещо в мен завинаги се промени. Любовният ми карък беше изчезнал…
Няколко години по-късно щях да разбера, че професионалният, финансовият и разни други каръци са си още там, но не и любовният…
И като заговорихме за карък или, до го наречем по-интелигентно – съдба, това е въпросът, който все още си задавам: Каква част от всичко това създадох сама, благодарение на вътрешната работа и изборите си?
И каква част е просто пътят на душата — нещо, което е отвъд моето разбиране и за което не бива да си приписвам заслуги?
Все още си припомням мъдрите думи на суфите, цитирани от Лиз Гилбърт в „Яж, моли се и обичай“:
“Бог отдавна е очертал кръг на мястото, където си сега.“
Знам, че направих няколко неща, които вероятно могат да влязат в категорията “действия, които промениха любовната ми съдба”…
Може би главното беше, че обелих сериозен пласт от ролята си на невинна жертва в един безрадостен брак, увенчаващ една още по-безрадостна любовна реалност преди това.
Наложи се да прозра добро количество неудобни истини за себе си.
Не че тази „жертва“ е напълно изчезнала.
Тя още се появява.
Разликата е, че вече обикновено я разпознавам, преди да е завършила изречението си с онзи неин тъжен, плачлив глас.
Понякога още ме улавя. Тя е изкусителна — като сирена. Случва се да се окажа оплетена в мрежата ѝ…
Но вече имам ресурсите да излизам по-бързо и да се връщам към единственото възможно трезво действие: да поема отговорност. Някой път може да споделя какво ми помага да запуша уши и да остана глуха за песента й.
Още нещо, което вярвам, че направих “правилно” – в продължение на една година всяка сутрин се явявах в 6ч. на балкона за сутрешните си практики.
Не знам дали самите практики повишиха вибрацията ми, или просто фактът, че се появявах всеки ден, беше моят начин да кажа на Вселената: няма да помръдна, докато не ми доставиш любовта.
Тази година донесе боледувания, конфликти с бившия ми съпруг, тревоги около детето и трудности в работата.
Мъжът, който днес ми е съпруг, три пъти ми каза „не“ и прекрати отношенията ни.
И въпреки това, на следващата сутрин аз отново бях там.
Шест часа.
На балкона.
Понякога си представям как Вселената накрая е завъртяла очи с досада и е казала: „Добре. Просто ѝ дайте това, което иска.“
Не че бих поставила мъдростта на суфите под въпрос, но едно гласче в мен не спира да се пита дали не сме рисували въпросния кръг двамата с Бог – аз и Той.
Дали моето силно желание, постоянство и дръзко изправяне пред собствената ми сянка не са оформили поне малка част от тази окръжност?
Аз вярвам, че отговорът е „да“.
Но все още изследвам точно колко ми е позволено да „рисувам с Бог“ – много повече, отколкото си представям, или може би много по-малко…
Не знам.
Но този въпрос се промъква във всяка една от книгите ми. В последния ми роман „Изборът“ дори нахлу неканен. Бях написала около 30 страници и спонтанно реших да прочета написаното. Изненадата ми беше огромна, когато, на всяка страница открих „Бог“, „съдба“, „предначертано“…
Някои въпроси от 2012 година вече имат своите ясни и непоколебими отговори. Други, като този за Бог и съдбата, остават отворени и до сега.
Знам, че голямата ми Близнашка уста иска да каже всичко в една статия, но се надявам да останете с мен, за да мога да ви споделям и занапред.
Това е първата ми публикация в Substack – последвайте ме там за съдържание на английски език ТУК.
Картина към статията: Joana Abreua FkzShngdaw, от Unsplash
Ваша,
Ирина