Откакто имам деца се чувствам лоша майка…Всъщност това не е съвсем вярно. Когато се роди голямата ми дъщеря мислех, че ще бъда идеалният родител. Наскоро чух вдъхновяващата Ианла Ванцант да казва, че като чернокожа жена често казва дори на Господ как да си върши работата. Е, аз съм бяла европейка, но имам същия проблем – смятам, че знам как всеки трябва да си върши работата, включително Бог. Затова нямах съмнение, че знам как да върша собствената си родителска работа. Това обаче продължи много кратко… Общо взето до първото пюре от пащърнак, което беше изплюто отгоре ми насред луксозно сепаре в едно модерно по онова време кафе. Стигна се до там след комбинация от фактори – амбицията ми да храня детето с разнообразна храна, да купувам най-скъпата марка пюрета и всичко останало…(няма да се скъпим за детето, нали така?), докато в същото време запазя начина си на живот на млада, наконтена дама, която обикаля по кафета и ресторанти. Не че съм била празноглава мацка, която си няма друга работа…, напротив винаги съм си била читанка, но любовта към ресторантите, разходките и елегантното облекло просто си живее в клетките ми откакто се помня… Аз нямаше да бъда като другите майки, които се заробват, готвят, гладят, изваряват и си счупват краката от бързане, за да са вкъщи са всяко хранене и приспиване. Мога почти да се обзаложа, че голямата ми дъщеря е яла и спала (в количката) във всички актуални за тогава варненски заведения, още преди да навърши годинка. Тогава майка ми казваше, че аз трябва да се подчиня на графика на бебето, а не то на моя…
14 години по-късно, вече майка на две деца, разбирам, че бавно и неусетно съм се подчинила на графика на децата… Сега водя точно начина на живот, от който бягах – прекарвам много време вкъщи – в домакинска работа или занимания с децата. Огромна част от мислите ми са заети с „какво ще готвя“ или кого, кога трябва да заведа или взема от някъде… И една част от мен вярва, че това е правилно. Обаче една друга част се бунтува… много се бунтува. Този бунт може би е толкова явен, че 14-годишната ми дъщеря наскоро ми каза: „Отстрани изглежда, че не си щастлива от начина си на живот“… Боже, кога порасна и помъдря толкова това дете? Или пък аз отдавна съм пропуснала да видя сигналните лампи на собствената си душа? Толкова отдавна, че проблемът ми е станал очевиден дори за дете?
Изкушението да обвиня децата за този „начин на живот, от който не съм щастлива“ е огромно. Превърнала съм се в роб! Но истината е, че не съм роб на децата, а на собствената си представа за това какво е да си добра майка. Правя всичко, което тази „идеална майка“ в собствената ми глава диктува, и все пак се чувствам лоша майка. Постоянно изпитвам вина… Чувствам се виновна всеки път, когато децата ми се ядосват, плачат, тъгуват, искат нещо, което не мога да им дам и дори когато боледуват. Всеки път, когато децата ми преживяват своите моменти на нещастие, каквито имат като всички човешки същества, аз поемам отговорността… А какво да кажем за онези моменти, когато от мен се очаква да „причиня нещастието“ – да откажа да им дам шоколад, да ги заведа лекарят да ги убоде, да ги оставя в детската градина… Гласчето в мен постоянно повтаря „ти си майката, трябваше да знаеш и да можеш по-добре…“ А да си призная, не винаги е възможно да се подчиня на гласа на „добрата майка“ – понякога просто нямам сили да играя любимата игра, да сготвя любимото ядене, да организирам мечтаното забавление… Понякога нямам търпението да изслушам, да разбера, да запазя добрия тон… Вината ме дебне от всеки ъгъл. Сякаш има вселенски заговор, който се грижи ежедневно да ми се натискат бутоните за вина към децата.
С годините установих, че много майки са в моето положение. Всички заедно се въртим в омагьосан кръг – затворници сме на мнението на вътрешната си „идеална майка“, която е измислен образ и се чувстваме лоши и провалени, когато не можем да изпълним нейните изисквания. Но съществува и по-интересен феномен – дори, когато й се подчиняваме, дори тогава сме виновни и нещастни. Защо е така? Ще го кажа много директно, дано не ви притесни – защото жертваме себе си, времето си, усилията си, енергията си, за да правим неща, които никой не е искал от нас… (освен онзи измислен образ „идеална майка“). Много пъти правим разни неща за децата си, без да се запитаме дали те имат нужда от това, дали би им било полезно в бъдеще. Не се питаме дали те искат това от нас или биха предпочели да направим нещо друго за тях. Друг път натрапваме на децата мнението и начина си, защото някой някъде ни е казал, че „така е редно и нормално“ – така хем вървим против себе си, хем правим децата си нещастни. Много родители живеят според остарели ценности, които правят самите тях нещастни, но въпреки това ги натрапват на децата си. И аз минах по този път разбира се…
И не на последно място – можем да бъдем себе си и да правим това, което ние усещаме като правилно, дори когато това не се харесва на децата ни. Няма нищо лошо в това понякога да бъдем егоисти, ако това ще ни помогне да останем верни на себе си. Колкото повече растат децата ми, толкова повече разбирам, че те не искат моите саможертви, дори и когато изглежда, че ги искат. Саможертвата се трупа и създава горчилка. Малко по малко ни прави нервни, избухливи, изморени… Малко по малко отдалечава от нас децата, защото кой, по дяволите, мечтае за вкисната и уморена майка, която само с поглед и въздишка му вменява цялата отговорност за нещастието си?
За да не забравям никога това, си пазя един спомен, който ми е като коректив – плясва ме винаги, когато залитна да правя саможертви: Един ден бях отделила буквално целия ден, за да приготвя любимото ядене на всеки – бързах, обикалях магазините с малката ми дъщеря, докато отбивах постоянните й „искам това, искам онова..“, рязах, кълцах, мих тави и тенджери. Посрещнах всички в състояние на „пребитост“. Познайте – никой не беше гладен… Побеснях, излях цялата „горката аз, която исках да ви зарадвам“ история върху всички. Тогава голямата ми дъщеря за пореден път мъдро отбеляза: „Не съм те молила да отделиш целия си ден, за да ми сготвиш любимото ядене!“
Вероятно, ако имаха куража да бъдат много откровени, децата биха ни казали: „Не съм те молил/а да отделиш целия си живот, за да ми осигуриш любимите неща!“
Затова започнах всеки ден, подбирайки задачите си за деня, да си повтарям:
Ако искаш да угаждаш, да радваш, да изненадваш, да предпазваш другите от разочарование, тъга, болка, гняв…, това си е САМО твой проблем! Ако предпочиташ да правиш нещата, които обществото ти казва, че са правилни, вместо да слушаш себе си, това също си е ТВОЙ проблем!
Много за вътрешния си свят съм споделила в книгата си “Чуй жената в теб”, а ако и вие искате да споделите своите чувства на вина като майка, не се колебайте да пишете в коментари! Имам само една молба – споделяйте, бъдете уязвими, но не поучавайте, защото вътрешните идеални майки на всяка от нас ни поучават предостатъчно :)))
Ваша,
Ирина