Не една жена попада в дилемата – да се разведа или да запазя брака си заради децата? Много жени са нещастни, а дори не допускат мисълта за развод, защото са убедени, че децата ще бъдат травмирани. Преди години аз взех решението да се разделя с бащата на дъщеря ми и да се обвържа с нов човек. Още тогава знаех, че това решение е правилно за мен самата, но вече знам, че е било правилно и по отношение на дъщеря ми. Защо разводът понякога е единственото правилно решение, дори да имаме деца, ще споделя с вас през призмата на моя личен опит:
- Ако конфликтът в двойката е факт, ако опитите за запазване на брака не са дали резултат, ако е настъпило отчуждение, то за никой от членовете на семейството не е добре да продължава да живее в тази среда. Тя е токсична! Много двойки си мислят, че е нужно просто да спрат да се карат пред децата и всичко ще е наред, но грешат… Децата са силно интуитивни и веднага усещат фалша. Усещат конфликта дори родителите им да мълчат, усещат лицемерието когато всички отиват заедно на почивка като щастливо семейство. А и не е задължително да има конфликт и неразбирателство. Ако чувствата вече ги няма и мама и татко са просто съквартиранти, детето знае за това и страда мълчаливо. Страданието от караниците или липсата на любов между майка му и баща му, може да се прояви при детето чрез чести боледувания или хронично заболяване. Болното дете праща послание на родителите си, че е време да прекратят това – или да намерят пътя един към друг, или да се разделят хармонично и с добро. Не се подвеждайте, че може да казвате на децата, че всичко е наред или да демонстрирате с поведението си, че е така, децата не слушат и не гледат какво правим, а отразяват директно душата ни и усещат всичко скрито.
- Всички деца искат майка им и баща им да останат мъж и жена, но понякога романтичните чувства няма как да се върнат – никой не може да се насили да обича и желае някого! В тези случаи е най-добре за детето да съумеем да запазим уважение към другия родител, да го приемем като личност и да развием възможно най-позитивни чувства към него, различни от романтичната любов. Детето реално не се травмира от самата раздяла на родителите си, а от негативните чувства помежду им. Дори и когато няма явен конфликт, фактът, че живееш с някого, към когото нямаш чувства и когото не желаеш, води до трупане на ненавист и гняв към този човек. В този смисъл е много по-добре детето да расте в дом само с мама, където мама няма “дразнител”. А най-добре и с нов партньор, в ново семейство, което е изпълнено с любов и хармония. Ако майката има човек до себе си, с когото да общува успешно и към когото да показва чувствата си на обич и подкрепа, както и той към нея, то за детето е много благотворно да живее в такава среда.
- Децата не искат родителите им да се жертват за тях! Ако предпочетем да останем в нефункциониращ брак и правим това единствено заради децата, то това е жертва от наша страна. Ние жертваме възможността за лично щастие с нов партньор, а децата никога не искат от нас да жертваме щастието си заради тях. Дори напротив, нашите саможертви ги гневят и това се случва, независимо дали ги представяме като саможертви или не. Гневът се поражда на несъзнателно ниво. Замислете се – искате ли вашите родители да се жертват за вас и да се лишат от възможността за щастие? Не, нали! Всички деца искат единствено родителите им да са щастливи. Ако се запитате и си отговорите честно, и вие искате точно това за майка си и баща си. С нашите деца не е по-различно. Жертвайки се, учим тях да се жертват, когато станат зрели хора. Така създаваме порочен кръг – ние се жертваме и сме нещастни, те се жертват и са нещастни и така поколения напред.
- Щастливата майка учи детето си на щастие. Учим децата си как да постигат разни неща в живота, но не се питаме дали тези постижения ще ги направят щастливи. Сигурно и сами сте изпитвали усещането нещо постигнато, за което сте се трудили много, да не ви донесе очакваното щастие. На всички ни се иска някой да ни беше научил как да сме щастливи. А това става единствено, когато родителят даде личен пример. Майката – по-спокойна сама или щастлива с нов партньор, учи детето си също да е щастливо и най-вече – да избира щастието пред саможертвата. Ако ние се лишаваме от любов и щастие, каквото и да говорим на детето си, то няма да ни чуе, а ще постъпва като нас.
- Ако се разведем, и ние, и другият родител, имаме шанс за нова щастлива връзка. А всяка хармонична връзка в близкото обкръжение на детето го учи да вярва в любовта. Ако то ни вижда нас или другият родител с нов човек, и вижда как показваме любовта си – правим неща един за друг, прегръщаме се, целуваме се, усмихваме се един на друг, детето получава послание – любовта е възможна! Децата, които израстват с родители в конфликтна връзка или с отчуждени и дистанцирани един от друг родители, не вярват в любовта. Отношенията, които наблюдаваме между родителите си в детството ни, остават завинаги в подсъзнанието ни като модел на любовта. Тоест, според нас всички връзки са като тази на майка ни и баща ни. Това не е разумно вярване, а несъзнателно убеждение, дълбоко вкоренено в нас. Ние несъзнателно очакваме и нашата връзка с партньора да е точно такава и съответно привличаме такава връзка в живота си. Ако детето наблюдава нехармоничната връзка между родителите и след това хармонична връзка между единия от родителите и нов партньор, то разбира истината – някои връзки са хармонични, други не. С други думи, това го предпазва от негативни обобщения за любовта и връзките като цяло.
- Динамиката на отношенията баща-дъщеря и баща-син оказва своето благотворно въздействие върху детето дори да се осъществява с друг мъж. Ако детето е в добри отношения и с баща си, това е най-добрият вариант. Мъжът до майката учи момичетата как да уважават и обичат мъжа и ги предпазва от контрола на майката. Момчетата пък се учат от мъжката фигура вкъщи как самите те да бъдат мъже и стават по-самостоятелни, излизат от обсебването и прекомерната любов на майката. Най-добре да даваме възможно най-добрите уроци на децата, дори и да е с нов човек.
- Когато майката е нещастна в брака си, детето влиза в неспецифична роля! Децата се чувстват длъжни да защитят по-слабия родител и да застанат до него като равностоен партньор, при нехармоничните партньорски връзки. Ако майката често плаче и самотна, детето заема мястото на бащата и я защитава, успокоява, иска да я зарадва. Много деца и като големи хора още и още се държат като родители на собствените си родители. Това е роля, която много тежи и ни кара да трупаме гняв срещу майка си и баща си – съзнателно или несъзнателно. Разводът спестява на детето това, а един нов партньор заема своето място на този, който има грижа майката да е щастлива, обичана и обгрижена. Детето може да бъде просто дете!
- Това е може би най-важната точка, но тъй като става дума за Вселенски закон и е революционно за стандартните ни възгледи твърдение, го оставям последно. Ако ние не се разведем, а бракът е изчерпан, то децата ни довършват нашата работа и се разделят със свой партньор, когато станат зрели хора. Това е нещо като карма и родов багаж, нерешена с поколения тема, която тегне върху младото поколение – широко застъпено вярване в семейните констелации. Това е метод на енергийната психология, който лично за мен е един от най-истинните и резултатните.
Ако хармонията и любовта в едно семейство са невъзможни, то най-добре за детето е да се създаде ново семейство, където са възможни. В същото време е от голяма важност детето да общува с истинския си баща, а майката да развие положително отношение към него, независимо от причините за раздялата. Понякога това е труден и дълъг процес. Трябва да отбележа, че дори да демонстрираме поведение „с баща ти се разбираме чудесно“, ако това е лицемерно и вътре в нас бушуват негативни чувства, детето ще продължи да страда. То има много чувствителен радар за лицемерието. В някои духовни учения се смята, че когато не сме отработили своята неприязън към бивш партньор – наш или на половинката ни, то детето от новата ни връзка прилича по характер и по недостатъци на бившия или бившата. Това се случва разбира се, за да усвоим най-после духовния урок!
Ваша,
Ирина