Как един град ме промени повече от хиляда молитви…
Казват, че мечтата, видяна отблизо, губи своето очарование, но какво се случва, ако очарованието е толкова голямо, че е трудно да се завърнеш към реалния си живот, след като я сбъднеш? Но нека не започвам от края…
Какво имаше в началото? Както обикновено – само една мечта. Копнежът ми по Рим се зароди още в ученическите ми години, когато за пръв път прочетох урока за Римската империя и разгледах снимки на величествените антични храмове. После ме откри разтърсващият роман „Quo Vadis“, който добави романтиката и щипката духовно търсене към вълшебната римска смес. След това Рим се промъкна в първите срещи с моя любим – в погледите, в разговорите, в усмивките, които срамежливо си отправяхме. Така стана наша обща мечта… преди цели 15 години. От онзи момент до сега отлагахме и отменяхме пътуването многократно. Причините бяха скучни и клиширани – онези, които всеки от нас използва, за да сложи на пауза мечтите си – парите, децата, бизнеса, ангажиментите… Залъгвах се с тези извинения, докато не се наложи да се изправя пред истинската причина да не сбъдвам мечтата си – страховете ми. Страх от летене, страх да се отделя от децата, страх как те ще понесат пътуването ни, страх от паник атака, хистаминова, хормонална или всякаква атака, идваща от собственото ми тяло, докато съм далеч…
Е, не се събудих една сутрин с решението да замина. Добре, всъщност се събудих с това решение и буквално казах на мъжа ми да купи самолетни билети. Той го направи още на същия ден. След няколко мъчителни седмици, през които паниката ме завладяваше бавно и сигурно, се предадох – отказах се от пътуването. Още същата вечер животът ми показа, че щом държа тревожността и страховете ми да управляват живота ми, изобщо не е нужно да напускам дома си. Поводите да се страхувам и тревожа идваха един след друг през цялото лято, последваха ги паник атаки и всички техни „братовчеди“ атаки…
Ако е имало емблематична сутрин, когато съм станала с готово решение да летя за Рим, то това беше сутринта на 20 септември – десет дни преди полета. Не преодолях страховете си, но за пръв път им се опълчих. Онази септемврийска сутрин, вместо да запушвам ушите си, както обикновено, спрях, обърнах се и отговорих на репликите им като устата тийнейджърка. Не казах нещо супер умно, а само: „О, не, няма да стане, отивам!“ А когато страховете продължиха да шепнат ужасните си прогнози, добавих: „Знаете ли, щом мога да имам паник атака в леглото си, защо да я нямам и в Рим!“
Откъде дойде тази категоричност ли? Не съм сигурна, но подозирам, че се оказах в капан. Опция едно – можех да си остана вкъщи, да продължат да ми се случват страховити неща и в допълнение да съм разочарована от себе си. Опция две – можех да замина, страхувайки се, но поне да съм сбъднала мечтата си да видя Рим. Страхът съществуваше така или иначе и в двете уравнения, нямаше причина да избирам разочарованието пред сбъднатата мечта. Това ми даде сила да игнорирам дневните страхове и нощните кошмари…, е, до известна степен. Игнорирах ги достатъчно, че да излетя. В часовете преди полета си повтарях нещо, което чух същата сутрин от Лиз Гилбърт: „О, мила, просто си ужасена, това е всичко!“
Заминах уплашена и останах умерено уплашена по време на целия полет. Когато кацнахме, изпитах лека еуфория, която бързо бе заменена от разочарованието при първата среща с Рим – мръсотията, графитите, съмнителните типове, тълпите от хора, които говореха всякакви езици, но не и италиански, и най-вече… безжалостните белези на глобализацията: веригите магазини и супермаркети, клоновете на банки, кафетериите, дрехите и телефоните на минувачите, рекламните билбордове и святкащите екрани наоколо… сякаш всичко бе „копи пейст“ на една добре позната реалност. Можех да се намирам във всеки друг голям град по света…
Още на другата сутрин обаче, при вида на Колизеума и първата базилика, не само глобализацията, а и киселият сос на снощната паста „Болонезе“, са забравени.
Цял ден поглъщам жадно гледките на Рим, заедно с литри вода, защото слънцето е безжалостно, въпреки че е октомври. Тълпите от хора са безкрайни, езиците са неизброими, но цари уникална атмосфера на сътрудничество и жизнерадост. В Рим можеш да получиш подробен отговор на английски почти от всеки турист, предложение за снимка, усмивки и извинения при разминаване по претъпканите площади. Замислям се, че вероятно 90% от хората наоколо са на почивка – смеят се, снимат се, жадно поглъщат историческа информация, поднесена от гидовете, търпеливо чакат по огромни опашки… и, разбира се, си хапват. Рим сякаш съществува в паралелна ваканционна вселена. И всичко това ми дава надежда за човечеството – ежедневно хиляди хора летят с часове, отделят време и плащат пари, за да видят величието на Рим. За мен това са отлично инвестирани пари. И няма как да не ми стане мъчно за случващото се в собствената ми държава – безумно скъпите коли, показната външност, абсурдните цени по заведенията… Това не съществува в Рим. Колите са обикновени, хората са удобно или семпло, но елегантно облечени, кафето е ароматно, пицата е огромна и вкусна, а цените по заведенията в центъра на Рим са по-ниски от тези в България.
Най-силно съм впечатлена от мащаба, изобилието и свободния дух на Рим. Не говоря просто за това, че градът е голям, а базиликите – богато украсени. Говоря за начина, по който в Рим всичко бива прието и интегрирано. Византийските мозайки, египетските символи, античните колони и сгради, ренесансовите картини и внушителни статуи, златните барокови тавани – всичко това съществува в перфектна хармония с отличителните белези на католицизма. Нищо не е отречено, нищо не е разрушено, нито забранено. Няма разграничения и очертания…
В Рим не се знае къде свършва историята и започва духовността, или къде духовността отстъпва пред изкуството. Античността, Ренесансът и Барокът се преплитат изкусно, за да създадат усещане за благоговение пред Висшата сила, пред живота, пред величието на изкуството и човешкия гений – отвъд религия, раса и принадлежност. Всичко съществува в едно хармонично цяло, допълва се, надгражда се, обединява се и върви напред към своята еволюция.
С моята духовност, в онзи един час сутрин, когато си правя практиките, приличам на героиня от приказка – например Бел от „Красавицата и звярът“, която живее в света на книгите и никога не напуска селото си. Не само духовната ми практика, цялото ми ежедневие изглежда свито и ограничено, съпоставено с мащаба и разкоша на Рим. Да съзерцавам красотата на изкуството и да се дивя, е по-силно от всяка молитва, която някога съм отправяла към Бог.
Рим е „широкоскроен“ и в още едно отношение – кафето и храната се сервират без въпроси, без уточнения. Така ги приемат и клиентите – охотно, без изисквания и претенции, с цялата лактоза и глутен, с които се предлагат. Кафето е два пръста, с много кофеин, капучиното е със съвсем нормално мляко, пастата е бяла, сиренето, във всякаквите му форми, е обилно. Не чух нито един от многобройните туристи да възрази срещу това… А дори и да е искал, няма и кога – докато отвориш уста, персоналът вече обслужва следващи трима клиенти и е забравил за теб.
Мисля си за предпазливия начин, по който аз подхождам към храната си, а вероятно и към живота си. Не е добре да се яде това, как ще ми повлияе онова, да не ми стане тежко от третото, да не преям с четвъртото… Години наред живея с постоянни лишения и ограничения, редувани с периоди на отпускане и тонове вина…. В Рим не се ограничавам, не се чувствам виновна и за моя огромна изненада във всеки един момент знам дали и какво ми се яде. Например изобщо не ми се дояжда от прословутото италианско gelato или пък тирамису. Привлече ме само една канола с пистачо. Постоянната нужда да „чопна“ нещо също е изчезнала. Душата ми е нахранена и се сещам за храна само когато изпитам глад. Не ми се ядеше и пица, но се поддадох на красноречието на другите и тяхното: „Как така няма да ядеш пица в Италия?“ Това е и единственият път, когато ми стана наистина тежко от храна.
Какъв е изводът – човек трябва да живее в доверие към себе си, към тялото си и към самия живот. И отново – става дума за много повече от просто храна и хранителни избори…
След Рим просто не мога да се завърна обратно в старата си идентичност. Този град разшири съзнанието ми, перспективата, възприятията и сърцето ми до такава степен, че вероятно никога няма да се свият обратно. Самото ми решение да се кача на самолета и да сбъдна мечтата си също смени настройките ми… да се надяваме завинаги. Както мило каза мъжът ми: „Ти не се надскочи, ти направо се прескочи!“
Е, сега остава да разбера какво има от другата страна на това мое предишно „аз“!
Ваша,
Ирина