Има дълбока причина да отлагаме!

Знаете ли, че „как да спра да отлагам“ е една от най-търсените теми в Амазон? Да се говори за отлагането е много модерно – ще откриете хиляди курсове, семинари и уебинари, които да ви помогнат да се справите с “ужасния” си навик си да отлагате. Слагам го в кавички, защото отлагането може да бъде сериозен проблем, но в тази статия искам да обърнем внимание на неразбирането и погрешния начин, по който опитваме да се справим. Начините, по които се подхожда към темата с отлагането, приличат на начините, по които подхождаме към всичко в съвременния свят – боли ме нещо, пия обезболяващо; детето е агресивно, дайте да го накажем; ям много, нека си наложа драстична диета… Вие продължете, хиляди са примерите за това как режем плевелите вместо да ги изкореняваме. Основният проблем на нашето общество е, че не разглежда нищо в дълбочина, не адресира КОРЕНА на проблема, нищи хипотези на повърхността и гони незабавно облекчение, дори на висока цена.

Отлагането също не се разглежда в дълбочина, нито някой се интересува от дълбоките причини за него. А има един закон, действащ като закона за гравитацията – човешката психика не прави НИЩО без причина – каквото и да правим или да не правим, е поради защитна функция на психиката ни, и по някакъв начин е свързано с нашето оцеляване. Може да звучи странно на нас, но не звучи странно на нашия древен мозък – именно негова задача е нашето оцеляване. Плановете ни за щастие, успех, любов и пари са абсолютно безинтересни на древния мозък, него го интересува дали те ни застрашават по някакъв начин. Там е именно задачата на нашия разум – да убедим онази мощна и древна част от нас, че нищо лошо не се случва или поне нищо, което застрашава живота ни. Но към това ще се върнем към края на статията.

Нека сега разгледаме темата с отлагането в повече дълбочина и да я обърнем от всички ъгли, вместо да се хвърляме срещу този навик като бик на червено.

Първо – отлагането е изключително субективно нещо. Твърде възможно е да си поставяте много кратки срокове, да имате прекалено амбициозен план или просто да изисквате прекалено много от себе си. Една дама, с която работихме по общ проект, наричаше себе си „ужасен прокрастинатор“ (от англ. procrastinate – отлагам). Всъщност тя беше един от най-точните и лоялни хора, с които съм работила. Въпреки, че ясно й казвах, че не е нужно да гони краен срок, тя сама си даваше кратко време, а после се извиняваше, че „се е забавила“ с половин ден. Понеже и аз правех нещо такова преди, знам с какво огромно вътрешно напрежение е свързано. Причината да го правим е, че вътре в нас има множество критици, които толкова се страхуват от провал, че предпочитат да изискват много от себе си и после да се накажат! А през цялото време никой наоколо не е очаквал нищо от нас в такива кратки срокове. Още повече – хората са съвсем склонни да дадат отсрочка дори да има краен срок. По ирония на съдбата, точно тези, които имат най-много нужда от отсрочка , са най-малко склонни да си я поискат.

Хората в съвременния свят са ориентирани предимно към постиженията, затова и самите задачи, които си поставяме, са твърде много или изобщо нямат нищо общо с нашия житейски път. Имам предвид с истинския смисъл на живота ни и дълбоките ни ценности. Аз самата принадлежа към така наречените – Type A Personality – това са (сме) хора, които поемат много задачи, започват много проекти, обичат да се показват, да действат, да се движат, да се конкурират. Те са също нетърпеливи, амбициозни, могат да са прекалено емоционални и дори понякога агресивни. Ако сте в тази групичка, нека ви успокоя – да искате да се справите с всичките си проекти и задачи, и то в сроковете, които вашата амбициозна и нетърпелива природа ви е поставила, не само не е полезно за вас, но е и болестотворно и стресиращо. Задачата на хипер-постигащия е да се научи да избира важните проекти и задачи и да се концентрира върху тях, като същевременно устои на изкушението да поеме 101вия проект, да услужи на всички, да поеме ново предизвикателство, да излезе от зоната си на комфорт, ей така за себеразвитие, да се запише на 202рия семинар за усъвършенстване. О, да, трескавото духовно развитие също е присъщо за Тип А…Този човек (и на себе си говоря…) трябва да сложи ред и приоритети в живота си, да отдели време за равносметка и определяне на собствените си ценности, смисъл и път в живота. Иначе ще похаби времето и енергията си да се разпилява в ангажименти и проекти, които не служат на смислена за него цел, а допълнително ще се стресира от собствената си амбиция и бързане. Е, като добавим тук и унищожителния вътрешен диалог по темата „как да спра да отлагам“, става страшно…

Перфекционистът (може перфекционизмът да е част от гореописания хипер-постигащ, може и да е и просто една от характеристиките ви) изпипва хиляди маловажни неща в ежедневието си и така не му остават време и енергия за важните неща, които наистина не е добре да отлага. Ако искате да изпипате всичко, наистина няма как да комбинирате в денонощието си всички ваши задължения – от работни, през битови, до децата и другите близки. Имам много жени от този тип – отлагат да изпратят важен имейл до човек, който може да им помогне за работа или ново начинание, а в същото време лъскат до блясък тенджерите… Тук включвам и желанието да си свършим всичко сами – дали защото сме контрольори и „никой няма да го направи по-добре от мен“ или защото не можем да искаме помощ, няма значение – резултатът е един и същ.

Перфекционизмът ни кара да изпълняваме перфектно всички житейски роли – на работеща, на майка, на съпруга, на приятелка, на дъщеря, и често това е непосилно. Непосилно е най-вече, защото не сме разгледали критериите си за перфектно изпълнена роля и нямаме своите стандарти. Само от нас зависи кое е важно да включим в тази роля и каква степен на изпълнение ще ни направи доволни. Задачите, които включваме в рамките на всяка житейска роля, също е добре да са премислени и подбрани от нас.

Друга причина за отлагане може да бъде несъзнателният страх от успех и щастие… Да, и такова нещо съществува! Хората винаги предпочитат да правят нещата, които са им добре познати и са в синхрон с убежденията им. Ако отказваме или отлагаме да правим нещо, значи то или евентуалният резултат от него, противоречи на убежденията ни. Бедата е, че повечето ни убеждения са негативни и живеят в нас от детските ни години – те са наследени от родителите ни или са придобити в следствие на травми. Тоест ние избираме да правим или да не правим нещо, на база на травмите от детството си и последвалите от тях негативни убеждения и страхове. В този смисъл, болестта, нещастието, бедността, грубото отношение може да са наша зона на комфорт… Дълги години паническите атаки, несподелената любов, оплакването, чувството, че ме обиждат и предават, бяха моя зона на комфорт. Нелепо, нали? И все пак масово живеем така. Всяко излизане от зоната на комфорт изглежда заплашително на древния ни мозък. Тоест действия, водещи ни към здраве, успех, пари и любов могат да ни причинят стрес, страх и да започнем да отлагаме….

Затова, ако сме установили, че нещо е важно за нас, определили сме стандартите си, дали сме си време и все още отлагаме, то значи се спъваме в ограничаващо убеждение. Никакви методи, които просто ни учат как да спрем да отлагаме и да запретнем ръкави, няма да помогнат, докато не променим убежденията си. Другото важно е, че ако се мразим заради вечното отлагане и имаме унищожителен вътрешен диалог, не само не си помагаме, а дори затвърждаваме старите негативни убеждения, които са причината да отлагаме. Казвате си: „Ето, пак отлагам, знаех си, че за нищо не ставам, че не заслужавам да ми имат доверие, че всичко провалям…“

Отлагането може и да е последствие от биологичен процес – реакция “замръзни” на нервната система, която е част от стресовата реакция “бий се, бягай или замръзни”. Нещо като бушона, който пада, за да не изгори цялата инсталация! Тази реакция настъпва, когато дълго време сме се “пренапъвали” във всяко едно отношение – работили сме много, тревожили сме се много, имали сме много грижи, задачи, бързали сме, комбинирали сме, имали сме множество амбиции… Другата възможност е да сме изкарали твърде много време с малко ресурси – малко пари, малко време, малко почивка… Реакция “замръзни” настъпва или при “твърде много, твърде бързо” или при “много малко за много дълго”. Когато засрамим себе си за това отлагане, ние всъщност усилваме реакцията “замръзни”, защото чувството на срам е една от нейните характеристики.
Затова, когато следващият път се хванете да отлагате, кажете мило на себе си: “Разбирам, не искаш да правиш това, сигурно има причина.” А после помислете от какво в живота си сте имали “твърде много, твърде бързо” или “много малко за прекалено дълго”…

Нервната ни система, психиката ни, подсъзнанието – това са много мощни и мъдри структури и не можете да ги “победите” с гняв, самоомраза и анализиране. Можете обаче да го направите като говорите на езика на подсъзнанието и тялото.  Това изисква много постоянство, а постоянството иска ентусиазъм и мотивация. Мотивация и ентусиазъм може да съществуват само ако нещото е важно за вас и е в синхрон с вас. Съзнанието ни може да е само 5%, но те ни правят хора и те могат да направят така, че да се мотивираме, да се ентусиазираме и да помним важното за нас, да подкрепяме процеса с правилните мисли и да си припомняме защо правим всичко това. Само така 5% ще победят 95%! Това е пътят към спиране на отлагането, а не волята и самобичуването или безкрайните списъци със задачи…

Ако тази статия ви е била полезна, изтеглете безплатната ми е-книга “Обикни живота и себе си”  ТУК , а ТУК можете да разгледате всички мои книги.

Ваша,
Ирина

Вашите коментари