Да се обидиш – най-безсмисленото действие на света!

Не знам дали да се лаская или срамувам от това, но вероятно съм най-подходящият човек, който да пише за обидата, защото съм прекарала обидена часове, дни, а сумарно, вероятно и години от живота си. Когато навърших 30 години започнах бавно да осъзнавам каква отрова за отношенията и за собственото ни тяло е обидата.

За много хора, както и за мен в миналото, обидата е начин на живот – точно спрат да се цупят за нещо и хоп някой им дава нов повод за цупене и сърдене. Какво е посланието на обидения? Ако обиденият говореше, защото в масовия случай мълчи, би звучало горе долу така: „Ще те накажа, ще те лиша от внимание и любов, ще видим дали друг път ще постъпваш така и ще ми говориш така! Аз имам достойнство и няма да ти позволя това поведение!“ Разбира се, всеки има право на реакция, на собствени чувства в отговор на нечие поведение, има право да защити себе си от злонамерено и манипулативно поведение! Къде тогава е проблемът с обидата? Ами, няколко са… ето как виждам нещата аз, поради богатия си личен опит:

 Хората се обиждат за глупости! Исках да заменя думата “ глупости“ с нещо, което да звучи „по-така“ от „глупости“, но накрая реших, че тази  дума звучи точно толкова детински, колкото е и поведението на обидения. Обиждала съм се, защото някой ми е казал, че яденето ми е леко загоряло или пресолено, защото в шумна компания съм започнала да говоря, но някой ме е прекъснал и всички са обърнали глави към него, защото приятелка ми е казала, че е уморена и предпочита да се видим друг ден и т.н. Поводи един след друг, идващи от близки хора или от почти непознати… Обидчивостта ми беше и много тясно свързана с хилядите ми очаквания, особено към мъжете, с които имах връзка. Очакване за подарък, за изненада, за романтичен жест, за предложение за помощ, за предложение за екскурзия – всички тези очаквания водеха след себе си часове и дни на лошо настроение и обида.

​ След години разбрах, че коментарите за яденето ми не са коментари за самата мен, а дори и коментарите за самата мен, като например, че съм много капризна, не означават липса на любов към мен. Разбрах, че в шумна компания бива изслушан този, който вземе думата решително и говори по-високо и също е достатъчно упорит да опита пак, ако го прекъснат първия път. Стана ми ясно, че всеки има право да ми отказва, да не е съгласен с мен и това отново не означава, че ме ценят по-малко или не ме обичат. Най-после спрях да очаквам постоянно и се научих да искам от хората, по-специално от мъжа до мен, но и да приемам факта, че може да ми откажат.

 Обидата в 99% е резултат от недоразумение, а не от зла умисъл и желание да ни наранят. Ето и един пример – преди време голямата ми дъщеря беше на зелено училище с най-добрата си приятелка. Един ден разбрах, че са се скарали и не си говорят. Имах възможността да поговоря първо с едната, а после с другата, и така чух две съвсем различни версии. Приятелката разказа: „Бях много жадна, а тя предпочете да си купи сладолед, вместо да ми услужи с пари за вода!“. Дъщеря ми пък сподели: „Купих си сладолед, защото имах цяла допълнителна бутилка с вода. Тя се разсърди много бързо, затова помолих едно момиче да й предаде водата.“ Водата така и не стигнала до предназначението си – останала на пейката, а двете девойки вече не си говорели. Да, това определено е случка между две деца, но не ви ли напомня твърде много за случки от вашия живот?

Когато ви се иска да се обидите, запитайте се дали другият наистина има лоши намерения. Като цяло, хората действат злонамерено и с идея да наранят умишлено в 1 до 5 % от случаите. Вероятно ли е наистина да ви се случва точно това или по-скоро преувеличавате? Дори тези, които нараняват и обиждат нарочно, обичайно са силно травмирани. Трябва да им съчувстваме, а не да им се обиждаме.

 В случаите, когато другият е предпочел да защити собствените си интереси, вместо да ни услужи (с други думи е поставил себе си, а не нас на първо място), тогава нямаме право да се сърдим. Ето го и най-доброто определение за егоизма, което съм чувала – да настояваш другият да постави твоите нужди пред собствените си (принадлежи на Лиз Бурбо)! Учудващо голям брой хора се сърдят, защото някой е избрал да постави себе си и собствените си желания на първо място. Също учудващо голям брой хора са манипулирани от партньори, деца и родители чрез страх от обида – това означава, че ежедневно правят разни неща пряко волята и желанието си, защото, ако не ги направят, някой ще се обиди! Не една жена  ми е казвала нещо от типа: „Изобщо не ми се иска да се местя в друг град, но мъжът ми ще се разсърди ако не заминем!“, „Тази неделя никак не ми се ходи на гости у леля ми, но тя ще се обиди ако откажа!“.

 Много често обидата е резултат от различни вярвания за света и живота. Няма да забравя колко много се обиди моя близка приятелка, защото я помолих да купи билети за театър, тъй като е „по-свободна“. Оказа се, че думите „по-свободна“ много я наранили. След като поговорихме, стана ясно, че от малка е научила от родителите си, че един зрял човек постоянно трябва да върши нещо полезно и да има множество ангажименти. Тя живееше точно така и беше преуморена и все заета с нещо. Моите думи прозвучали все едно нейната заетост и старание не са забелязани и изглежда, че тя „не прави нищо“. Аз разбира се останах в пълно неведение за случващото се вътре в нея, докато тя не ми го сподели. Просто в деня, в който трябваше да се купят билетите, графикът ми беше много пълен и го казах без да помисля. В тази ситуация ние с нея изяснихме нещата и случката остана в миналото, но знаете ли колко такива случки остават да се трупат като горчилка вътре в нас? Особено, когато нямаме желание и кураж да помислим върху тях и да поговорим открито с другия…

 Мислим, че чрез обидата даваме урок, а всъщност усложняваме нещата! Това става най-вече, защото рядко провеждаме зрял разговор за това какво ни е обидило и засегнало. Рядко искаме, без да обвиняваме, просто да изясним ситуацията. Какво правим най-често? Млъкваме и не говорим с другия, понякога с дни. Има хора, които с години не си говорят! А когато попитам каква е причината, ми казват, че вече дори не помнят! В други случаи тръшкаме вратата, врътваме се и си тръгваме.

Ето и един мой любим откъс от Кастанеда за обидата:

„Прекалено сериозно се отнасяш към себе си – бавно каза дон Хуан. – И се възприемаш като дяволски важна личност. Това трябва да се промени. Толкова си важен, че смяташ, че имаш правото да се ядосваш по всякакъв повод. Толкова си важен, че смяташ, че можеш да си позволиш да се обърнеш и да си тръгнеш, когато обстоятелствата не се подреждат така, както ти искаш. Вероятно смяташ, че така демонстрираш силата на характера си, но това са глупости! Ти си слаб, високомерен и самовлюбен тип!“

Обидата не е проява на достойнство и на сила на характера, защото не води до нищо положително. Обидата е бягство от проблема, инат и твърдоглавие, също егоизъм! Не казвам да не признаваме чувствата си, когато ни наранят или засегнат. Напротив, важно е да ги признаем и пред себе си, и пред другия. Проблемът е, че реагираме в състояние на афект, изхождайки от собствените си емоционални рани, че не мислим трезво и не говорим открито. Ако сме склонни да погледнем в себе си и после да говорим, без да бързаме да осъждаме и да хвърляме вина, отношенията ни щяха да са съвсем различни!

Ето няколко факта за обидата, които може би ще ви откажат от навика да се обиждате:

  • Обидата намалява количеството на сексуалната ни енергия. Колкото повече обиди носим в себе си, толкова по-непривлекателни сме за другия пол!
  • Колкото по-дълго носим обида, толкова по-зле. Трупаната с години обида прераства във физическо заболяване – с голяма вероятност злокачествено! Затова вместо да се обиждате и да мълчите наказателно, по-добре се скарайте и после се сдобрете.
  • Колкото по-обидчив е човек и колкото по-лично приема нещата, толкова по-голямо е чувството му за малоценност, а себеоценката му е много ниска! Широкоскроеният човек се засяга по-трудно и прощава по-лесно – той знае, че светът не се върти около него.
  • Трупането на обиди засяга Сърдечната чакра и променя работата на сърцето. Много хора говорят за положителен mindset (начин на мислене), но не по-малко важен е положителният heartset – начинът, но който обичайно се чувстваме. Този начин до голяма степен зависи от съзнателната ни интерпретация на реалността – ние избираме дали да се фокусираме върху драмата и лошото или да изясним нещата и да продължим напред, фокусирани в положителни неща.

Ако отношенията са тема, която ви вълнува, следете имейл бюлетина ми ТУК или фейсбук страницата ми ТУК за повече информация и полезни ресурси.

Ваша,
Ирина

Ще се радвам да споделите: Share on Facebook
Facebook
0Tweet about this on Twitter
Twitter

Вашите коментари