Ние, жените, винаги носим пълна торба с мъдри мисли за живота, които цитираме, споделяме в социалните мрежи, изказваме пред приятелките и децата си… Използваме ги, за да утешаваме с тях себе си и другите. Тази мъдрост има за задача да обясни защо животът е труден и такава е същността му – например, ще ни чуете да казваме: „Не било писано!“, „Аз си знам, това ми е кармата!“, „Страданието е единственият начин да израстваш!“, „Бог дал едно, а друго взел…“, „Не всичко се купува с пари!“, „Важно е само да сме живи и здрави!“…
Безспорно, животът поднася своите предизвикателства и тази мъдрост е ценна част от нашите ресурси за справяне. Но… (подозирате, че има „но“, нали :)), често всички тези размисли са само оправдания – нашето собствено позволение да продължим да се снижаваме пред живота и да отхвърляме даровете му. Знам какво си мислите: „За какви дарове говори? Животът не е спрял да ме наказва!“ Но не животът ни наказва, ние наказваме себе си! Как ще реагирате, ако ви кажа, че много малко от трудностите ни идват отвън (от съдбата) и просто трябва да приемем ставащото с мъдрост? При останалите, да кажем, 90% от трудностите и предизвикателствата, всичко е в наши ръце – ние, или можем да ги избегнем, или можем да направим позитивна промяна още сега, в този момент! Ако се отказваме от рожденото си право да променим и подобрим 90% от живота си, ние се отказваме от силата си, от божествената частица вътре в нас!
Как да поемем отговорността си обратно? Как да използваме целия си потенциал да творим живота си и да оставим на съдбата само толкова, за колкото е отговорна наистина? Ето няколко начина:
- Не вярвайте на мислите си! Да, точно така – на мислите не може да се вярва. Те са базирани на минал опит и са продукт на много древен механизъм в нас, който ни кара да помним всичко лошо, травматично и да сме постоянно нащрек, с цел да избегнем повторно такова изживяване. Макар да изглежда, че ние генерираме мислите си на база на случващото се, всъщност това не е така. Ние забелязваме само част от това, което се случва, през филтъра на миналия си опит и благодарение на една част на мозъка, наречена ретикуларна формация. Също, благодарение на нея, ние виждаме много бременни жени, когато забременеем или пък много коли от конкретна марка, когато търсим да си купим същата. Не че преди това те не са съществували, просто не са били пропускани през филтъра ни. За съжаление този „филтър“ е настроен да пропуска подобни на миналите ни травматични събития (които може дори да не помним) и да отхвърля всичко различаващо се от този опит. Мислите ни се явяват доказателство, че светът е точно толкова опасен и враждебен, колкото е бил в миналото ни – не реалното минало, а миналото през погледа на малкото дете в нас. Именно идеята за опасен свят е тази, която ни пречи да предприемаме стъпки към мечтите си или позитивни промени в живота. Както мъдро отбелязва Садгуру: „Ако външният свят не се държи в съответствие с волята ви, това е нормално, но ако вътрешният ви свят не се държи в съответствие с волята ви, това вече не е добре!“
- Не слушайте Вътрешния си критик! Макар и гласът на Вътрешния ни критик да се явява отново под форма на мисъл, бих искала да му обърна по-специално внимание. Не случайно съм го написала с главна буква, той е подличност, живееща в нас. Това е онзи глас в главата ни, който ни казва, че не сме направили нещо достатъчно добре или пък сме сгрешили, че сме такива и онакива – например, лоши, дебели, мързеливи, приказливи, хаотични…, че сме се провалили… Как да познаем този глас? Той винаги ни кара да се чувстваме зле, да се свиваме, да компенсираме въображаемите си грешки с изтощителни усилия. Каква е истината за този глас? Той принадлежи на някой от родителите ни или на значим възрастен от детството ни… Родителите ни може дори да не са казали подобни неща, но да са ни погледнали лошо и ние да сме си направили съответните изводи за себе си и поведението си!
Как да сте сигурни, че говори Вътрешният критик, а не чувате „самата истина“ за ситуацията? Запитайте се дали бихте казали същото, ако става дума не за вас, а за близък човек – например, ако приятелката ви наруши диетата си с парче торта, бихте ли й казали: „Ах, ти, безволево създание такова, ще си останеш винаги дебела!“? Може би бихте я окуражили да хапне малко сладко, какво толкова, човек не бива да е краен! Може би бихте я порицали, но не точно с тези думи, а с: „Хайде, опитай да устоиш, после ще се радваш на резултатите, още няколко дни остават!“ Звучи съвсем различно, нали? Когато вярваме на Вътрешния критик, ние предварително се отказваме от един много по-удовлетворяващ живот, защото изпращаме неволно послание на подсъзнанието си, че не заслужаваме хубави неща.
- Не се отказвайте от мечтите си! Няма как да знаем дали сме пристигнали, ако не знаем къде отиваме… Помните ли ретикуларната формация? Ако не й дадете нова работа – например, да търси начини да постигне мечтата ви, тя ще си се занимава с миналото ви. Ако не сте й сменили предписанията за работа, а сте оставили тези от детството, нещата стават още по-сложни – тя ще се активира всеки път, когато някой край вас се е ядосал, понеже навремето сте се крили от ядосания си баща. Така, вместо да ви показва опции за пътешествие до Италия, ретикуларната формация ще привлича вниманието ви към колежката, която се е ядосала на мъжа си – нещо, което няма нищо общо с вас.
Да имаме голяма мечта или поне желана посока на живота си, носи още множество ползи. Една от тях е, че придава смисъл на живота ни, а това въздейства благотворно и на физическото, и на менталното здраве. Липсата на мечта пък води до реактивност, апатия, дори до депресия. В дългосрочен план влошава здравето ни и качеството на живота ни. Ако мислите, че просто нямате време за мечти, вижте следващата точка.
- Влагайте времето и енергията си само във важните неща! Това е може би най-значимият от всички съвети. Факт е, че всички разполагаме с едни и същи 24 часа в денонощието, но едни хора ги оползотворяват, а други ги пилеят. За съжаление, в нашата култура сме свикнали да приемаме деня за оползотворен, ако е изпълнен с работа, задачи, учене, постигане на резултати… Често обаче не харесваме работата си, учим, защото смятаме, че дипломата е важна, поемаме задачи, които вярваме, че просто „трябва да се свършат“. Работата ни, ученето, ежедневието и дори връзката ни биха могли да се усещат като бреме или неудоволствие? Живеем, хванати в навика и общоприетото, но душата усеща, че губи ценно време! Да добавим и размислите върху минали огорчения, тревогите за бъдещи неща, които никога няма да се случат или, които тревогата ни така или иначе не може да предотврати… Сега да сложим и всичко, което бомбардира сетивата ни – информация, реклами, новини, животът на другите из социалните мрежи… Огромна част от ежедневието ни е безвъзвратно загубена и продадена за повърхностни неща…
Кое е важното? Здравето, емоционалното ни благополучие, връзките със значимите други, всичко, което ни радва, което носи смисъл в живота ни… Също така талантите ни, интересите ни, креативността ни… Избори и действия, които подкрепят всичко изброено, би трябвало да станат наш приоритет. А всичко останало трябва да мине на заден план!
- Научете другите как да се държат с вас! Изненадващо е колко много жени приемат да ги третират по крайно неприемлив и дори груб начин. Приемат да ги критикуват, обиждат, разиграват, манипулират, да им дават празни обещания, да им вменяват вина… Също така, много жени са съгласни с трохички любов във връзките си – дават всичко, а не искат нищо за себе си. Нека дам и примери – жена, която изненадва любимия си, готви му, купува му подаръци, прави му комплименти, преглъща по-острите му думи, съобразява се с желанията му за свободното им време…, на практика се съгласява с минималното, с трохички любов! А не би трябвало да е така. Всеки има право да получи от партньора си точно толкова, колкото му дава, дори повече… Всеки има право да заяви как може и как не може да се държат с него. Всеки има право да избере партньор, който го уважава, подкрепя, говори му мило, съобразява се с емоциите, нуждите и желанията му (това не значи винаги да ги изпълнява :), означава да ги изслушва и признава за значими). Как да започнем да учим другите да се отнасят по този начин с нас? Когато ние започнем да уважаваме, подкрепяме, приемаме и разбираме себе си! Показвайки на другите как третираме себе си, ние негласно даваме разрешение те да ни третират по същия начин.
Едно допълнение към тази точка е да поставим любящи граници и да спрем да оправдаваме и да извиняваме неприемливото поведение на другите. Нека спрем да поемаме цялата отговорност и да освобождаваме другите от отговорността за действията им с мъдрости от типа: „По-мъдрият отстъпва!“, „Аз съм си виновна, че го допуснах!“, „Той има тежко минало“, „Тя е дете, не знае какво прави…“. Не забравяйте, всеки има трудно минало, всеки има особености на характера си, всеки има трудни моменти….вие също! Всеки заслужава състрадание и разбиране…вие самите също! Оставете другите да изминат половината път до вас с всички неудобства на това пътешествие, вие го заслужавате!
- Вземете единственото решение… Кое е това решение ли? Айнщайн го е казал – човек трябва единствено да реши дали живее в дружелюбна или във враждебна Вселена. Решете веднъж завинаги, че Вселената е дружелюбна, после всичко ще ви изглежда различно. Учете се да виждате трудното си минало като път, като еволюция. Виждайте всички части на живота си като нужни парченца от пъзела, даден ви от самия Бог. Търсете божествените знаци, намигванията, синхроничностите и чудесата ще ви изглеждат все по-възможни!
Бих искала да завърша с един цитат от книгата ми „Чуй жената в теб“, който се надявам да ви вдъхнови да се доверите на живота и да разгърнете магичните си сили: „Ако в момента усещате, че имате никаква или минимална власт над живота си, придвижете се до максимума, като се освободите от всички самоналожени забрани и ограничения! Защото едно е да се справяш с мъничко съдба и то написана от добронамерен Бог, а друго е да се справяш с тонове съдба, написана от жесток вътрешен критик!“
Ваша,
Ирина