Наскоро попаднах на интересна статия за емоциите на Sandra Parker и реших да я преведа и обобщя за вас. Ето какво казва авторката:
Емоциите ни причиняват неприятни усещания и ние сме склонни да правим какво ли не, за да ги избегнем – например да се храним емоционално, да скролваме дълго из социалните мрежи и т.н. Нужно е обаче да почувстваме телата си, да успокоим нервната си система и да се докоснем до най-дълбоките си чувства. Когато направим това, спешната нужда да контролираме ситуацията, която предизвиква тревожност, сама изчезва. Изчезва и самокритиката, която обичайно ни води до апатия и депресия. Така оставаме само с ползите от здравословната сила на уязвимостта и емоциите.
Когато се изправим пред своята уязвимост и неспособност да контролираме света и другите или пък нещото, за което копнеем ни се изплъзва, започват да ни притесняват физически усещания. Това физическо преживяване на нашата уязвимост се нарича unrest (на български може да се преведе като неспокойствие, неудовлетвореност, емоционален смут, но умишлено запазвам оригиналната дума). Това неспокойствие (въпросното unrest) причинява активация на нервната система – “възел” в стомаха, напрегнати мускули, плитко и учестено дишане, изпотени длани, ускорен пулс. Тези усещания красноречиво говорят, че мозъкът ни възприема случващото се като опасност. Важно е да отличим това неспокойствие от страха и тревожността. Това не е лесно, понеже и трите активират една и съща област в мозъка и се усещат по сходен начин в тялото. Функциите им обаче са различни. Тревожността – това са нашите опити да успокоим дискомфорта, който неспокойствието причинява, след като веднъж се е появило – например да фантазираме, че контролираме изхода от ситуацията или многото “само, ако” и “какво, ако”, които се въртят из главата ни. Страхът – той пък ни предупреждава за непосредствена опасност. Той е нужен и полезен. Но, ако се страхуваме за нещо в бъдещето или за нещо от миналото, което може да се повтори, това вече не е страх, а тревожност. Тази тревожност е история, възможност, но не е непосредствена опасност.
Ако вече сме сигурни, че става въпрос за неспокойствие, а не за тревожност или страх, ето за какво да внимаваме – това са четирите поведения, чрез които избягваме емоциите си:
- Омаловажаване и разсейване – държим се сякаш случилото се “не е голяма работа” и не обръщаме внимание на дискомфорта. Казваме си, че няма причина да се чувстваме така и си продължаваме със задачите. Ако това е обичайно поведение при поява на емоция, рискуваме да стигнем до депресия, бърнаут, физическо заболяване.
- Контрол и тревога – контролираме изходите от ситуацията, проиграваме в главата си вероятни сценарии.
- Нападение над себе си – ако като деца сме изоставяни в моменти, когато сме били уязвими и емоционални, е твърде възможно да сме развили навика да се критикуваме при поява на емоция. Казваме си “Ако бях по-умен, упорит, ако се бях постарал повече…” Тези “лъжи” създават сурова вътрешна реалност, която води до притъпени емоции, ниска себеоценка и дори депресия.
- Емоционален маскарад – според това как са реагирали на емоциите ни в детството, ние сме способни да ги замаскираме и заменяме с по-приемливи. Например, ако гневът е бил неприемлив, може да се просълзяваме и натъжаваме при спор с партньора, вместо да се разгневим. Или обратно – ако тъгата и сълзите са били определяни като слабост от родителите ни, ние ставаме гневни и отблъскваме другите, когато всъщност тъжим. Възможно е и да изпитваме вина, когато усещаме гняв към близък човек.
А ето и как да се справим – ключето е в това да разпознаем първоначалното усещане на unrest:
- Да се научим да разпознаваме “бутоните си” – кои са темите, хората и ситуациите, които предизвикват силна емоция. След това да наблюдаваме как реагира тялото ни – дали потропваме с крака, учестява ли се пулсът ни, дишаме ли плитко, задържаме ли дъха си, челюстта ни сковава ли се?
- Да кажем “ДА” на емоцията и само да наблюдаваме телесната реакция. Когато сме фокусирани върху себе си, а не върху обкръжаващата среда, тялото получава послание, че всичко е наред и то е освободено от задачата да ни защити в този момент. Именно това усещане за сигурност отваря пространство за истинската емоция. Седим с дискомфорта си, докато той се надига и спада. Така приемаме себе си, ограниченията си, чувстваме се по-способни да си дадем търпение и състрадание. Също така сме по-малко сами и имаме ресурс да потърсим помощ.
Когато се научим да влизаме в контакт с емоциите си, се радваме на две много значими ползи – подобрено здраве и подобрени взаимоотношения с другите. Способността ни да взимаме решения също се подобрява, а усещането за смисъл в живота се задълбочава. Преживяването на емоциите ни пази от ефектите на стреса и подобрява нашата издръжливост. Не е предвидено ние, хората, да се изолираме и имунизираме срещу болката и красотата на живота. Заложено ни е да се вълнуваме дълбоко, но без да се вкопчваме, да контролираме или да бъдем безпощадно заляти от емоциите си. Уязвимостта е наша сила, а емоциите са горивото, което ще ни отведе до най-изобилната и автентична версия на живота ни!
Ако тази статия ви беше полезна и интересна, прегледайте курса и книгата ми “Чуй жената в теб” – в курса предлагам аудио и видео техники за работа с емоциите, емоционалните модели, както и вътрешното дете (основен двигател на емоционалния ни живот). Пълна информация ТУК!
Ваша,
Ирина